Джоан Харис - Бонбонени обувки

Ани много ги харесва, аз също. Но тъй като помещението е тясно, сега сладкарницата прилича на едно от онези малки кафенета в скъпите парижки квартали, а и моментът е благоприятен за търговия.

Преди два дни затвориха "Льо Пти Пенсон" (не чак толкова неочаквано) заради неприятен случай на хранително отравяне и посещение на санитарен инспектор. Чух, че Лоран трябва поне месец да чисти и да ремонтира, преди да му позволят да отвори наново заведението, което означава, че коледната му клиентела ще пострада.

Значи все пак беше изял шоколадовите бонбони. Горкият Лоран. Хуракан действа по загадъчни начини. А и някои хора сами си навличат нещастия, тъй както гръмоотводите привличат гръмотевиците.

Още по-добре, бих казала аз. Ние нямаме лиценз за продажба на алкохол, но горещият шоколад, тортите, бисквитите, сладките – и, разбира се, неустоимият зов на горчивите трюфели, бонбоните с ликьор и кафе, ягодите с шоколад, ореховките, кайсиевите коктейли...

Досега съседните търговци стояха настрана, леко обезпокоени от промените тук. Толкова са свикнали да гледат на сладкарницата като на капан за туристи, където местните се страхуват да влизат, че ще трябва да впрегна всичките си сили, за да ги подмамя към нашата врата.

Все пак това, че са виждали Лоран да влиза в сладкарницата, помага. Лоран мрази всякакви промени и живее в свой измислен Париж, където не се допускат чужденци. И той като всички алкохолици обича сладко – а и къде ще ходи сега, когато кафенето му е затворено? Къде ще намери публика, пред която да се жалва до безкрайност?

Дойде вчера по обяд – намусен, но видимо заинтригуван. За пръв път е тук, откакто обновихме интериора, и кисело огледа подобренията. За късмет точно тогава имахме посетители: Ришар и Матюрен, които се отбиха на път за обичайната си игра на петанк в парка. Те като че ли леко се смутиха при вида на Лоран – и съвсем естествено, тъй като бяха дългогодишни редовни клиенти на "Льо Пти Пенсон".

Лоран ги стрелна с презрителен поглед.

– На някои търговията им върви – отбеляза той. – Какво сте решили да правите – кафене или нещо такова?

Аз му се усмихнах.

– Харесва ли ви?

Лоран подсмръкна по обичайния си начин.

– Хм. Всички си въобразяват, че са кафене. Въобразяват си, че могат да вършат същото като мен.

– Не бих си го и помислила – казах аз. – В наши дни не е лесно да създадеш автентична атмосфера.

Лоран изсумтя.

– Не ми говори. По-нататък има едно "Кафе дез Артист", собственикът е турчин, представи си; до него има италианско кафене, а по-надолу са английската чайна и няколко "Коста" и "Старбъкс" – янките си мислят, че те са измислили кафето... – той ме изгледа злобно, сякаш самата аз бях от американско потекло. – Къде отиде предаността? – избоботи Лоран. – Къде отиде добрият старомоден френски патриотизъм?

Матюрен е почти глух и може би наистина не го чуваше, но бях сигурна, че Ришар само се преструва.

– Беше вкусно, Ян. Ние ще тръгваме.

Те оставиха парите на масата и се изнизаха, без да се обърнат, а лицето на Лоран леко поруменя и очите му тревожно се ококориха.

– Тези двама стари мошеници... – започна той. – Да знаеш колко пъти са се отбивали да пият бира и да играят карти, а сега, като видяха накъде духа вятърът...

Усмихнах му се съчувствено.

– Знам, Лоран. Но сладкарниците са нещо традиционно, нали? Всъщност мисля, че исторически дори предхождат кафенетата, което ги прави напълно автентични и типично парижки – аз го заведох до масата, която двамата току-що бяха освободили. – Защо не седнеш да опиташ чаша горещ шоколад? За сметка на заведението, разбира се.

Е, това беше само началото. Срещу чаша шоколад и една пралина Лоран премина на наша страна. Не че ни е толкова необходим като клиент – той е паразит, тъпче джобовете си със захарни бучки и седи с часове над половин чаша, – но е слабата брънка в тази малка общност и накъдето тръгне Лоран, там ще отидат и другите.

Тази сутрин се появи мадам Пино: не купи нищо, но добре огледа всичко и си тръгна с шоколадче за сметка на заведението. Жан-Луи и Попол направиха същото, а случайно знам, че младата жена, която купи трюфели по-рано сутринта, работи в пекарната на "Рю де Троа Фрер" и ще спомене за нас на клиентите си.

Не е само вкусът, ще се опита да обясни тя. Плътен тъмен трюфел с аромат на ром, с едва доловима лютива нотка в шоколада, с мека сърцевина и горчива какаова обвивка... Тези неща не обясняват неустоимата изкусителност на шоколадовите трюфели на Ян Шарбоно.