Джоан Харис - Бонбонени обувки

– Мъртвите не могат да ти направят нищо. Затова са тук. Затова вратичките на тези параклиси нямат дръжки от вътрешната страна.

– А умиращите? – попита Жан-Лу. – Страх ли те е от тях?

Аз свих рамене.

– Да, предполагам. Всички ги е страх, нали?

Той подритна едно камъче.

– Не всички знаят какво е да умреш.

Стана ми любопитно.

– И какво е?

– Да умреш ли? – Жан-Лy сви рамене. – Ами, има един светъл коридор. И виждаш как всичките ти умрели приятели и роднини те чакат. И всички ти се усмихват. А в края на коридора има ярка светлина, много ярка и... божествена, предполагам, и тя ти говори, и казва, че сега трябва да се върнеш в живота си, но да не се тревожиш, защото един ден ще се върнеш и ще влезеш в светлината с всичките си приятели, и... – той млъкна. – Е, поне майка ми така смята. Казах ѝ, че съм видял това.

Аз го погледнах.

– А какво видя?

– Нищо – каза Жан-Лу. – Абсолютно нищо.

Настана мълчание и той започна да оглежда през обектива алеите на гробището с всички гробове и мъртъвци. Натисна копчето и фотоапаратът направи "щрак".

– Няма ли да е смешно – продължи Жан-Лу, – ако всичко това се окаже едно нищо? – "щрак". – Ами ако изобщо няма никакъв рай? – "щрак". – Ако всички тези хора просто гният тук?

Той изрече последните думи на доста висок глас и няколко птици, които бяха кацнали на един от гробовете, изведнъж запляскаха с криле и отлетяха.

– Разправят ти, че знаят всичко. Но не знаят. Само лъжат. Винаги лъжат.

– Не винаги – казах аз. – Мама не лъже.

Жан-Лу ме погледна някак странно, сякаш беше много по-възрастен от мен и беше натрупал мъдрост след дълги години на мъки и разочарования.

– Значи ще започне – заключи той. – Винаги става така.

ДНЕС АНУК ДОВЕДЕ НОВИЯ СИ ПРИЯТЕЛ. ЖАН-ЛУ Рембо, симпатично момче, малко по-голямо от нея, със старомодно любезни маниери, които го отличават от другите. Той дойде направо от училище – живее в другия край на Монмартър – и вместо веднага да си тръгне, седя половин час в сладкарницата, говори с Анук, яде бисквити и пи кафе мока.

Приятно ми е да видя Анук с приятел, макар че болката, която ми причинява това, е силна, при все че е ирационална. Страници от изгубена книга.

Анук на тринайсет – тих шепот в тъмното, Анук на шестнайсет – като хвърчило на вятъра...

Анук на двайсет, на трийсет и на повече...

– Искаш ли горещ шоколад, Жан-Лу? Заведението черпи.

Жан-Лу. Малко необичайно име. И момчето е необичайно с тази своя мрачна, недоверчива страна, която показва на света. Чух, че родителите му са разведени, че живее с майка си и вижда баща си три пъти в годината. Любимият му шоколад е горчив с бадеми – доста зрял вкус, струва ми се, – но той е любопитно зрял и хладнокръвен младеж. Навикът му да наблюдава всичко през обектива на фотоапарата си малко ме смущава: сякаш иска да се отдалечи от околния свят, да зърне в малкото прозорче по-проста, по-хубава действителност.

– Какво снима преди малко?

Той покорно ми показа. На пръв поглед изглеждаше абстрактна смесица от цветове и геометрични форми. После видях: обувките на Зози, заснети от нивото на очите, преднамерено разфокусирани сред калейдоскоп от шоколадови бонбони, увити в лъскави хартийки.

– Харесва ми – казах аз. – Какво е това в ъгъла? – изглеждаше така, сякаш нещо отстрани хвърля сянка върху обувките.

Жан-Лy сви рамене.

– Може би някой е стоял наблизо – той насочи фотоапарата си към Зози, която стоеше зад тезгяха с топка цветни ленти в ръце. – Красиво е.

– По-добре недей – каза Зози, без да вдига глава, но тонът ѝ прозвуча рязко.

Жан-Лу се сепна.

– Исках само...

– Знам – тя му се усмихна и той се отпусна. – Просто не обичам да ми правят снимки. Рядко приличам на себе си.

Това мога да разбера, помислих си. Но внезапната несигурност – и то у човек като Зози, чието безгрижие прави всичко да изглежда лесно – ме накара да се почувствам малко неловко и да се запитам дали не товаря прекалено много своята приятелка, която сигурно има проблеми и грижи като всички останали.

Е, ако има, добре ги прикрива: учи се бързо и с лекота, която учудва и двете ни. Всеки ден идва в осем, точно когато Анук излиза за училище, и до отварянето на сладкарницата аз ѝ демонстрирам различни техники на приготвяне на шоколадови бонбони.

Тя знае как да темперира кувертюра, как да следи процеса при различните видове шоколад, как да измерва температурата и да я поддържа, как да постига по-добра лъскавина, как да прави украса върху фигурки и шоколадови стърготини с белачка за картофи.