Джоан Харис - Бонбонени обувки

Не я разпитах за повече подробности – напоследък Анук е много докачлива и аз не исках да помрача настроението ѝ,

– Но реших да я наблюдавам. Откакто се скара със Сюзан Прюдом, не ми е говорила за приятели и макар да знам, че не бива да се меся в нещо, което може да е чисто и просто детско спречкване, все пак ми е мъчно, че Анук е сама.

Толкова се старах да ѝ помогна. Много пъти каних Сюзан у дома, правих торти, водих ги на кино. Но като че ли нищо не помага: между Анук и останалите има разделителна черта, която с всеки изминал ден изпъква все по-ясно.

Днес обаче не беше така и когато тя излезе (тичешком както винаги), ми се стори, че пак виждам предишната Анук, която бяга през площада в червеното си палто, развяла коси като пиратски флаг, и сянката ѝ подскача след нея.

Зачудих се с кого ще излиза. Във всеки случай не със Сюзан. Но днес има нещо във въздуха, някакъв нов оптимизъм, който пропъжда всичките ми тревоги. Може би заради слънцето, което най-после се появи след седмица облачно време. Може би поради факта, че за пръв път от три години сме разпродали цяла партида шоколадови бонбони. Може би просто от мириса на шоколад, а и е толкова приятно да работя отново, да пълня тенджерите и керамичните съдове, да усещам как гранитната плоча се затопля под пръстите ми, да правя тези прости неща, които доставят на хората удоволствие...

Защо чаках толкова дълго? Възможно ли е това все още да ми напомня твърде много за Ланскене – за Ланскене и за Рижия, и за Арманд, и за Жозефин, и дори за кюрето Франсис Рейно, за всички онези хора, чиито съдби се промениха само защото аз случайно минах оттам?

Всичко си идва на мястото, казваше майка ми: всяка изречена дума, всяка хвърлена сянка, всяка следа от стъпка в пясъка. Не може да се предотврати, това е част от нещата, които ни правят такива, каквито сме. Защо да се страхувам сега? Защо да се страхувам от каквото и да било тук?

През последните три години се трудихме толкова много. С постоянство. Заслужаваме да успеем. Сега най-после като че ли усещам промяна във вятъра. И тя се дължи изцяло на нас. Няма трикове, няма блясък, само обикновена упорита работа.

Тази седмица Тиери пак е в Лондон да наглежда работата по своя проект. Сутринта за пореден път ми изпрати цветя: двоен букет рози в различни цветове, вързани с палмово лико, и на картичката пишеше: "На моя любим технофоб, с обич, Тиери."

Мил жест – старомоден и малко детински, като млечните шоколадчета, които толкова обича. Кара ме да се чувствам малко виновна, защото от много работа през последните два дни почти не съм мислила за него, а пръстенът му, толкова неудобен, че не мога да го нося, докато правя шоколадови бонбони, от събота вечерта стои в едно чекмедже.

Но той ще се зарадва, когато види сладкарницата и нашия напредък. Тиери не разбира много от шоколад, продължава да мисли, че той е за жените и децата и изобщо не е забелязал колко популярен стана качественият шоколад през последните няколко години, така че му е трудно да погледне сериозно на производството на шоколадови бонбони.

Разбира се, сега сме още в началото. Но аз ти обещавам, Тиери, че следващия път, когато дойдеш да ни видиш, ще се изненадаш.

Вчера започнахме да украсяваме сладкарницата. Идеята пак е на Зози, не моя, и в началото малко се подразних от усложненията в работата, от бъркотията. Но с помощта на Зози, Анук и Розет това, което очаквах да бъде неприятно задължение, се превърна в лудешка игра: Зози, качена на стълбата, боядисваше стените със зелена кърпа на главата и жълта боя по лицето, Розет с малката си четка беше нападнала мебелите, а Анук рисуваше сини цветя, спирали и животни по стената, и всички столове бяха изнесени отвън на слънце, покрити с найлони и опръскани с боя.

– Голяма работа, ще боядисаме и тях – каза Зози, когато видяхме следи от ръчичките на Розет върху един от старите бели столове в кухнята.

Розет и Анук го обърнаха на игра, разбъркаха темперна боя върху няколко подноса и когато свършиха, столът изглеждаше толкова весело с пъстроцветните отпечатъци от ръцете им, че решихме да направим същото и с другите столове, както и с малката маса, която Зози беше купила от вехтошар, за да сложим отвън пред сладкарницата.

– Какво става? Да не затваряте сладкарницата? – попита Алис, русото момиче, което се отбива почти всяка седмица, без да купува нищо. Тя рядко говори с нас, но извадените мебели, найлоните и пъстрите столове, които бяхме изнесли навън да съхнат, бяха достатъчно необичайна гледка, за да я стреснат и да я накарат да попита.