Джоан Харис - Бонбонени обувки

Аз изобщо не бях като тях, разбира се. Моите герои не бяха Буч и Сънданс. Аз бях оцеляващ герой: ветеран, кален в петгодишни битки, тормоз, подигравки, блъскане, ритане, дразнене, щипане, вандализъм и дребни кражби, вдъхновител на множество злобни графити в съблекалните и неизменна мишена за всички.

Накратко, аз бях пияният морков.

Но печелех време. Учех се и трупах знания. Образователната ми програма беше далеч от ортодоксалното, някои биха казали дори езическа, но винаги бях първа по успех. Майка ми не знаеше много за моите учебни занимания. Ако научеше, щеше да се ужаси. Магията на интервенцията, както я наричаше, беше коренната противоположност на всичко, в което тя вярваше, и изповядваше множество причудливи теории, вещаещи космическо възмездие за онези, които дръзнат да действат на своя глава.

Е, добре. Аз дръзнах. И когато най-после бях готова, пометох "Сейнт Майкълс он дъ Грийн" като декемврийски вятър. Майка ми не научи и половината от случилото се и така вероятно беше по-добре, защото съм сигурна, че нямаше да одобри постъпките ми. Но аз успях. Бях само на шестнайсет, а бях издържала единствения изпит, който имаше значение.

Ани, разбира се, трябва да извърви дълъг път. Но се надявам, че с времето ще постигна много интересни неща с нея.

И така, Ани. Да поговорим за отмъщението.

ДНЕС СЮЗ ДОЙДЕ НА УЧИЛИЩЕ С КЪРПА НА ГЛАВАТА. Изглежда, че вместо да ѝ направи кичури, фризьорката ѝ е развалила косата и сега тя капе. Алергична реакция на кислородната вода, обяснила фризьорката, а Сюз ѝ казала, че не ѝ било за пръв път, но това не било вярно; само че сега фризьорката твърди, че вината не е нейна, че косата на Сюзан вече е била увредена от многото изпъване с маша и изправяне и ако Сюзан ѝ е казала истината в самото начало, тя би могла да използва друго средство, за да не се стигне дотук.

Сюзан казва, че майка ѝ ще съди фирмата за тормоз и нанесени морални щети.

Аз мисля, че е много забавно.

Знам, че не е хубаво – Сюзан ми е приятелка. Макар че може и да не е – не съвсем. Приятелят помага в беда и не позволява на другите да се държат лошо с теб. Приятелите ти подават ръка, казва Зози. С истински приятели никога не си пиян морков.

Напоследък често говоря със Зози. Тя знае какво е да си на моята възраст и да не си като другите. Казва, че майка ѝ имала книжарница. На някои хора това не се харесвало и веднъж дори се опитали да я подпалят.

– И на нас ни се случи нещо такова – казах аз и после се наложи да ѝ разправя цялата история, как вятърът ни довя в Ланскене су Тан в началото на Великите пости, как отворихме сладкарницата точно срещу църквата, как кюрето намрази и нас, и всичките ни приятели, и хората от реката, и Рижия, и Арманд, която умря точно както беше живяла, без съжаления, без дума за сбогом и с шоколад в устата.

Предполагам, че не биваше да ѝ разказвам всичко това. Но със Зози е трудно да се мълчи. Пък и тя работи за нас. И е на наша страна. Разбира ни.

– Мразех моето училище – каза ми Зози вчера. – Мразех и децата, и учителите. Всички си мислеха, че не съм нормална и не искаха да седят с мен заради билките и муските, които мама ми слагаше в джобовете. Асафетида [3] Ароматна смола от корените на растението Ferula asafoetida. – Бел. Прев. – да знаеш как вони – и пачули, защото просветляват съзнанието, и драконова кръв [4] Вид растителна смола, от която се прави червено багрилно вещество. – Бел. Прев. , която полепва по всичко и остава червени петна... Затова другите деца ми се присмиваха и казваха, че съм луда, че воня. Дори учителите говореха такива неща, а една жена – казваше се мисис Фулър – ми изнесе лекция за личната хигиена...

– Ама че гнусно!

Тя се усмихна.

– Но аз им го върнах.

– Как?

– Може би друг път. Искам да кажа, Нану, че дълго време си мислех, че вината е моя. Че наистина не съм наред и че за нищо не ме бива.

– Но ти си толкова умна... и освен това изглеждаш супер.

– Тогава не мислех нито че съм умна, нито че изглеждам супер. Постоянно се мислех за недостатъчно добра, недостатъчно чиста, недостатъчно интересна за тях. Не си правех труда да върша нищо. Просто приемах, че всички са подобри от мен. През цялото време си говорех с Минди...

– Невидимата ти приятелка?

– И, разбира се, хората ми се смееха. Макар че всъщност нямаше голямо значение какво правя. Те щяха да ми се смеят и без причина.

Зози млъкна, аз я погледнах и се помъчих да си я представя като малка. Помъчих се да си я представя без сегашната ѝ увереност, хубост, екстравагантност...