Джоан Харис - Бонбонени обувки

Другите като че ли също видяха нещо, защото Сюз изпусна топката и никой не се наведе да я вземе. Усетих как се събират в кръг, сякаш имаше бой или нещо друго интересно за гледане.

Шантал се подразни от това, че я гледам.

– Какво ти става днес? – попита тя. – Не знаеш ли, че е неучтиво да се зяпат хората?

Аз само се усмихнах и продължих да я зяпам.

Видях как зад гърба ѝ Жан-Лy Рембо вдигна глава от книгата, която четеше. Матилд също гледаше с полуотворена уста, а Фарида и Сабине бяха престанали да си говорят в ъгъла, и Клод се усмихна – съвсем лекичко, както правят хората, когато вали дъжд и слънцето изведнъж се покаже за секунда.

Шантал ми хвърли типичния си подигравателен поглед.

– Някои от нас могат да си позволят да имат личен живот. Съветвам те и ти да си намериш свои развлечения.

Е, знаех как би отвърнала Зози на това. Но аз не съм Зози, мразя сцените и дълбоко в себе си просто исках да седна на чина и да се скрия зад някоя книга. Но бях обещала да опитам, затова се изправих, погледнах Шантал в очите, озарих всички с убийствената си усмивка и казах:

– Майната ви, аз съм върхът.

Взех топката за тенис, която се беше търкулнала точно в краката ми, хвърлих я и – пук! – тя се удари в главата на Шантал.

– Ти си пиян морков – казах ѝ аз.

Тръгнах към дъното на стаята, спрях пред чина на Жан-Лу, който вече дори не се преструваше, че чете, а ме гледаше зяпнал от учудване.

– Искаш ли да играем? – попитах.

И аз започнах играта.

Говорихме много дълго. Излиза, че харесваме почти едни и същи неща: стари черно-бели филми, фотография, Жул Верн, Шагал, Жана Моро, гробищата...

Винаги съм мислила, че той изглежда малко надменен

– Никога не играе с другите, може би защото е с една година по-голям, и постоянно снима странни неща с фотоапарата си – и аз го заговорих само защото знаех, че Шантал и Сюз ще се подразнят.

Но всъщност е много свестен, смя се на разказа ми за Сюз и нейния списък, а когато му казах къде живея, попита:

– Живееш над сладкарница? Сигурно е върховно, нали?

Аз свих рамене.

– Предполагам.

– Дават ли ти да ядеш от бонбоните и сладките?

– През цялото време.

Той завъртя очи и това ме разсмя. И после...

– Задръж – каза Жан-Лу, извади фотоапарата си – сребрист, не по-голям от кутия цигари – и го насочи към мен. – Готово.

– Хей, стига! – възкликнах аз и се извърнах. – Не обичам да ме снимат.

Но Жан-Лу се беше втренчил в екранчето на фотоапарата. Усмихна се.

– Ето, виж – той ми показа снимката.

Не ми се случва често да гледам свои снимки. Малкото, които имам, са сериозни, направени като снимки за паспорт на бял фон и без усмивка. На тази снимка аз се смеех и Жан-Лу ме беше хванал под много странен ъгъл, точно когато се обръщах към фотоапарата, с разпиляна коса и осветено лице...

Той се усмихна.

– Хайде, признай си, че ти харесва.

Аз свих рамене.

– Не е лоша. Отдавна ли правиш снимки?

– От първия път, когато влязох в болница. Имам три фотоапарата: най-любим ми е един стар ръчен "Яшика", който използвам само за черно-бели снимки, но дигиталният е доста добър, а и мога да го нося навсякъде.

– За какво си бил в болница?

– Имам болест на сърцето – каза той. – Затова изостанах с една година. Наложи се да ми направят две операции и изпуснах четири месеца училище. Беше голяма гадост ("гадост" е любимата дума на Жан-Лу).

– Сериозно ли е? – попитах аз.

Жан-Лу сви рамене.

– Всъщност аз бях умрял. На операционната маса. Бил съм в клинична смърт четирийсет и девет секунди.

– Е-ха! Имаш ли белег?

– Колкото искаш – каза Жан-Лу. – Направо съм развалина.

И преди да се усетя, вече си говорехме за всичко: аз му разказах за мама и Тиери, а той ми разказа как родителите му се развели, когато бил на девет години, и как миналата година баща му се оженил, и как нямало никакво значение колко е мила жена му, защото...

– Защото точно когато са най-мили, тогава най-много ги мразиш – казах аз усмихната и той се разсмя, и така от дума на дума станахме приятели. Тихо, без шум; и вече не ме интересуваше, че Сюз предпочита Шантал пред мен или че когато играем с топката за тенис, винаги аз съм пияният морков.

И докато чакахме училищния автобус, аз стоях при Жан-Лу в началото на опашката, а Шантал и Сюз ме гледаха злобно от мястото си по средата, без да кажат и дума.

ДНЕС АНУК СЕ ПРИБРА ОТ УЧИЛИЩЕ С НЕОБИЧАЙНО пружинираща походка. Преоблече се в дрехите си, за игра, за пръв път от седмици ме целуна звучно и обяви, че ще излиза с някого от училище.