Джоан Харис - Бонбонени обувки

– Не е прекалено екстравагантно, нали? – в гласа на Зози се прокрадна нотка на безпокойство. – Знам, че ми каза да напиша нещо семпло, но това просто ми хрумна изведнъж и... е, как ти се струва?

Минаха няколко секунди. Не можех да откъсна очи от табелата – от спретнатите сини букви, от името. Моето име. Разбира се, това беше случайно съвпадение: какво друго можеше да бъде? Погледнах Зози и с най-ослепителната си усмивка казах:

– Хубава е.

Тя въздъхна.

– Знаеш ли, вече бях започнала да се тревожа.

После се усмихна и прекрачи прага, който дали от играта на слънчевата светлина или поради яркия си цвят като че ли сияеше, а аз останах отвън с източен врат, загледана в табелата, където старателно, с леко наклонения почерк на Зози пишеше:

СЕГА ВЕЧЕ ОФИЦИАЛНО СЪМ ПРИЯТЕЛКА С ЖАН-ЛУ. Днес Сюзан я нямаше, така че не можах да видя физиономията ѝ, но Шантал се надуваше и за двете и през целия ден изглеждаше много грозна, правеше се, че не ме гледа, докато всичките ѝ приятелки ме зяпаха и си шушукаха.

– Ходиш ли с него? – попита ме Сандрин в часа по химия.

Сандрин ми беше симпатична, преди да се сближи с Шантал и останалите. Сега тя ме разпитваше с очи, ококорени като стъклени топчета, и аз виждах любопитството в цветовете ѝ:

– Целунахте ли се вече?

Ако наистина исках другите да ме харесват, мисля, че щях да отговоря "да". Но аз нямам нужда от това. По-добре откачалка, отколкото клонинг. И Жан-Лу при цялата си популярност сред момичетата е почти толкова откачен, колкото и аз с вкуса си към филмите, книгите и фотоапаратите.

– Не, ние сме само приятели – казах на Сандрин.

Тя ме изгледа.

– Е, щом не искаш, не ми казвай.

И намусена отиде да седне при Шантал, и двете цял ден си шушукаха, кикотиха се и ни гледаха, докато ние с Жан-Лy си говорехме за най-различни неща и им правехме снимки.

Мисля, че това са детинщини, Сандрин. Както вече казах, ние сме само приятели, а Шантал, Сандрин, Сюз и останалите могат просто да вървят на майната си, защото ние сме върхът.

Днес след училище ходихме заедно на гробището. Това е едно от любимите ми места в Париж, а Жан-Лу казва, че и на него му е любимо – гробището на Монмартър с малките си къщички, паметниците, параклисите със заострени покриви, тънките обелиски, уличките, площадите, алеите и надгробните камъни на мъртвите.

Има дума за това – некрополис. Град на мъртвите. А то наистина е град: струва ми се, че гробовете могат да минат за къщи, наредени една до друга с грижливо затворените си малки вратички, старателно заравнения чакъл и сандъците с цветя по прозорците с вертикални колони по средата. Спретнати малки къщички – като миниатюрно предградие за мъртъвци. Тази мисъл ме накара едновременно да потръпна и да се засмея. Жан-Лу вдигна глава от фотоапарата си и ме попита защо се смея.

– Тук почти може да се живее – казах аз. – Вземаш спален чувал, възглавница, огън, храна. Можеш да се подслониш в някой от паметниците. Никой няма да разбере. Всички врати са затворени. По-топло е, отколкото да се спи под мост.

Жан-Лу се усмихна.

– Ти спала ли си под мост?

Разбира се, че съм спала – един-два пъти, – но не исках да му го казвам.

– Не, но имам богато въображение.

– Няма ли да те е страх?

– От какво? – попитах аз.

– От призраците...

Свих рамене.

– Те са само призраци.

От една тясна алея се показа улична котка. Жан-Лу я щракна с фотоапарата си. Котката изсъска и се скри между гробовете. Може да е видяла Чехълчо, помислих си аз: понякога котките и кучетата се плашат от него, сякаш знаят, че той е нещо необичайно.

– Някой ден ще видя призрак. Затова идвам тук с фотоапарата си.

Погледнах го. Очите му блестяха. Той наистина вярва.

– И се интересува, – затова толкова ми харесва. Не обичам, когато хората не ги е грижа, когато живеят, без да се интересуват или да вярват в нещо.

– Наистина ли не те е страх от призраци? – попита Жан-Лу.

Е, когато ги виждаш толкова често, преставаш да се страхуваш от тези неща, но и това не можех да кажа на Жан-Лу. Майка му е набожна католичка. Вярва в Светия дух. И в прогонването на духове. И в това, че виното за причастие се превръща в кръв – наистина не е ли отвратително? И винаги яде риба в петък, представете си. Понякога си мисля, че аз съм призрак. Ходещ, говорещ, дишащ призрак.