Джоан Харис - Бонбонени обувки

Аз се разсмях и Алис ме погледна почти тревожно, но спря да се порадва на творението на Розет (и да изяде домашния трюфел, с който я почерпихме по случай обновяването на сладкарницата). Тя се държи доста приятелски със Зози, с която са си говорили един-два пъти, и много харесва Розет – дори коленичи до нея на пода, за да сравни малките си длани с изцапаните в боя ръчички на Розет.

После дойдоха Жан-Лу и Попол, заинтригувани от цялата тази суетня. След тях се отбиха Ришар и Матюрен, редовните клиенти на "Льо Пти Пенсон". После мадам Пино от магазинчето на ъгъла се престори, че има спешна работа в нашата част на площада и любопитно погледна през рамо към хаоса пред вратата ни.

Отби се и дебелият Нико и с обичайното си въодушевление започна да коментира новия облик на сладкарницата.

– Жълто и синьо! Любимите ми цветове! Твоя ли беше идеята, Пепеляшке?

Зози се усмихна.

– Всички се включихме.

Всъщност днес тя беше боса и дългите ѝ добре оформени стъпала бяха стъпили здраво на нестабилната сгъваема стълба. Изпод кърпата на главата ѝ стърчаха няколко кичура коса, а голите ѝ ръце бяха екзотично изцапани с боя.

– Изглежда много забавно – отбеляза Нико с въздишка.

– С тези малки детски ръчички.

Той разпери своите длани – големи, бели и пухкави – и очите му светнаха.

– Иска ми се и аз да опитам, но като че ли вече привършвате, а?

– Давай – казах му аз и кимнах към подносите с боя.

Нико протегна ръка към един поднос. На него имаше червена боя, която беше започнала да засъхва. Той се поколеба за миг, после с рязко движение потопи пръсти в боята.

– Много е приятно – каза Нико усмихнат. – Все едно да бъркаш сос за спагети без лъжица.

Той отново протегна ръка, като този път потопи и дланта си.

– Ето тук! – възкликна Анук и посочи едно празно петно на стола пред себе си. – Розет го е пропуснала.

Оказа се, че Розет е пропуснала много места и Нико се зае да помогне на Анук да ги запълни, и дори Алис остана да гледа, а аз направих горещ шоколад за всички и после седнахме като цигани да го изпием на стълбите, и се смяхме до припадък, когато група японски туристи минаха покрай нас и ни снимаха как седим отвън.

Както каза Нико, беше много приятно.

– Знаеш ли – заговори ме Зози, докато разчиствахме след боядисването, – тази сладкарница има нужда от име. Там горе има табела – тя посочи избелялата дървена дъска, окачена над вратата, – но доколкото виждам, надписът отдавна се е изтрил. Какво ще кажеш да сложим нов, Ян?

Аз свих рамене.

– Искаш да кажеш, че без него хората няма да разберат какво има тук?

Всъщност знаех какво иска да каже. Но името не е просто празен звук. Да дадеш име на нещо означава да му дадеш сила, да го напълниш с емоционално съдържание, каквото до този момент моята тиха сладкарничка не е имала.

Зози не ме слушаше.

– Мисля, че мога да направя хубав надпис. Защо не ми позволиш да опитам? – попита тя.

Отново свих рамене: чувствах се неловко. Но Зози винаги е толкова усърдна, а сега очите ѝ блестяха от въодушевление, така че аз отстъпих.

– Добре – казах, – но не искам нищо претенциозно. Напиши просто "шоколадови изделия". Да не е прекалено екстравагантно.

Разбира се, всъщност имах предвид да не е като в Ланскене. Без имена, без крилати фрази. Стигаше ми, че кой знае как плановете ми дискретно да обновя обстановката се превърнаха в сеанс по психеделично изкуство.

– Естествено – отговори Зози.

И така свалихме старата табела (при по-обстоен преглед забелязахме призрачни останки от надпис "Братя Пайен", може би името на някогашното кафене или нещо още по-старо). Зози заяви, че дървото е избеляло, но здраво и с малко шкурка и прясна боя може да се направи нещо трайно.

След това се разотидохме: Нико тръгна към дома си на улица "Коленкур", Зози – към тясната си стаичка в другия край на Монмартър, където възнамеряваше да се потруди над табелата.

Надявах се само да не е прекалено крещяща. Цветовите предпочитания на Зози клонят към екстравагантното и аз вече си представях табела в сигнално зелено, червено и искрящо розово, може би с рисунка на цветя или еднорог, която щях да бъда принудена да окача, за да не обидя художничката.

Затова тази сутрин с лека тревога излязох от магазина – след като сложих ръце на очите по молба на Зози – да видя резултата.

– Е? – попита тя. – Какво мислиш?

В първия миг не можах да кажа нищо. Над вратата съвсем непринудено, сякаш винаги беше висяла тук, се мъдреше правоъгълна жълта табела с името на сладкарницата, грижливо изписано със сини букви.