Джоан Харис - Бонбонени обувки

Има дарба, както би казала майка ми. Но най-много я бива в работата с клиентите. И преди съм го забелязвала, разбира се: тя умее да общува с хората, да помни имена, има заразителна усмивка и успява да накара всеки да се почувства в центъра на вниманието, независимо колко претъпкана е сладкарницата.

Правила съм опити да ѝ благодаря, но тя само се смее, сякаш работата тук е игра, нещо, което прави за развлечение, а не за пари. Няколко пъти предлагах да ѝ плащам заплата, но тя винаги отказва, макар че сега, когато се очаква да затворят "Льо Пти Пенсон", тя пак ще остане без работа.

Днес отново ѝ споменах за това.

– Заслужаваш да получаваш заплата, Зози – казах ѝ аз.

– Ти не ни помагаш само от време на време, правиш много повече.

Тя сви рамене.

– В момента не можеш да си позволиш да ми плащаш пълна заплата.

– Говоря сериозно...

– И аз – Зози повдигна вежди. – Вие, мадам Шарбоно, трябва да престанете да се тревожите за другите и да започнете да се грижите за себе си.

Думите ѝ ме накараха да се засмея.

– Зози, ти си ангел.

– Да, точно така – тя се усмихна. – А сега да продължим с шоколадовите бонбони.

НЕВЕРОЯТНО Е КАК ЕДНА ТАБЕЛА МОЖЕ ДА ПРОМЕНИ всичко. Разбира се, моята беше по-скоро нещо като фар, който светеше сред парижките улици.

Опитай ме. Вкуси ме. Пробвай ме.

И върши работа: днес дойдоха и непознати, и редовни клиенти, и всеки си купи по нещо – подаръчна кутия, омотана с цветна лента, или някое дребно лакомство като захарно мишле, сини сливи с коняк, шепа "просячета" или килограм от най-горчивите ни трюфели, щедро овъргаляни в какао като шоколадови бомбички, готови да избухнат.

Разбира се, още е твърде рано да се твърди, че сме успели. Някои хора, особено местните, ще бъдат по-трудни за съблазняване. Но аз вече усещам идването на прилива. До Коледа ще сме ги превзели всичките.

Само като си спомня как в началото мислех, че тук няма нищо интересно за мен! Това място е истински подарък. Привлича всички. Помислете само колко можем да съберем – не само пари, а истории, хора, живи съдби...

Ние? Да, разбира се. Аз съм готова да разделя спечеленото. И трите – и четирите, ако броим Розет – имаме своите особени дарби. Ще бъдем ненадминати. Тя го е правила преди в Ланскене. Заличила е следите си, но не достатъчно добре. Това име – Виан Роше – и някои подробности, които успях да изкопча от Ани, ми бяха достатъчни, за да очертая траекторията ѝ. Останалото беше лесно: няколко междуградски разговора, няколко броя от местни вестници отпреди четири години, в единия от които имаше некачествена пожълтяла снимка на Виан, застанала с горда усмивка пред вратата на сладкарница, а някой много рошав – Ани, разбира се – наднича иззад протегнатата ѝ ръка.

"Ла Селест Пралин" [5] La Celeste Praline (фр.) – Небесната пралина. – Бел. Прев. . Любопитно име. Виан Роше също е имала своите приумици, макар че ако я видите сега, не бихте си го помислили. В онези дни не се е страхувала, носила е червени обувки, множество гривни и дълга буйна коса като циганка от книжка с картинки. Може би не точно красива – устата ѝ е прекалено голяма, очите ѝ са по-скоро малки, – но всяка вещица, която разбира нещо от магии, ще ви каже, че цялата е окъпана в светлина. Светлина, която може да променя съдби, да омайва, да лекува, да прикрива.

Е, какво се е случило?

Вещиците не изоставят занаята, Виан. Дарби като нашите ни пришпорват да ги използваме.

Наблюдавам я как работи отзад в кухнята, как прави своите трюфели и шоколадови бонбони с ликьор. Сега цветовете ѝ са по-ярки, отколкото когато се запознахме, и тъй като вече знам къде да гледам, виждам магия във всичко, което прави. Но тя като че ли не забелязва, сякаш ако достатъчно дълго пренебрегва дарбите си, тъй както пренебрегва тотемите на децата си, може да стане сляпа за тях. Виан не е глупава – защо се държи като глупачка? И какво трябва да направя, за да ѝ отворя очите?

Тя прекара цялата сутрин в кухнята, откъдето се разнасяше мирис на печени сладкиши. На масата стоеше тенджера с шоколад. За по-малко от седмица сладкарницата се е променила почти до неузнаваемост. Масата и столовете, целите в шарени отпечатъци от дланите на децата, ѝ придават празнично настроение. В тези първични цветове има нещо, което напомня за училищен двор, и колкото и старателно да са подредени столовете, се създава впечатление за безпорядък. Сега има и картини по стените: пъстри квадрати бродирана тъкан в яркорозово и лимоненожълто, поставени в рамки. Има и две стари кресла, които намерих изхвърлени на улицата с изтърбушени пружини и разкривени крачета. Но само с два метра плюш на розови леопардови петна и малко златист плат от вехтошарски магазин аз ги направих по-меки и приветливи.