Джоан Харис - Бонбонени обувки

Всъщност минаха пет. Алис има нужда от време. Тя страхливо поглежда Нико. Той се извисява като гигант до нея – гладен гигант, – изведнъж загубил ума и дума. Разтреперва се с всичките си сто и петдесет килограма и по широкото му лице плъзва руменина.

– Нико, запознай се с Алис.

Тя прошепва "добър ден".

Това е най-лесното нещо на света. Да надраскаш знак с нокът върху сатенено гладката повърхност на кутията. Може да стане нещо непредвидено – случайност, – но може и да се окаже начало на нещо: завой по пътя, пътека към друг живот...

Всякаква промяна.

Тя отново шепне. Забива поглед в ботушите си и вижда кутията с кокоските.

– Много ги обичам – казва Нико. – Искате ли да опитате една?

Алис се готви да поклати глава, за да откаже, но забелязва, че той изглежда мил. Въпреки масивното му тяло у него има нещо успокоително детско, почти уязвимо. И в очите му има нещо, казва си тя, нещо, което я навежда на мисълта, че може би – само може би – той разбира.

– Само една – отговаря тя.

И символът, надраскан върху капака на кутията, заблестява с бледа светлина – това е Лунният заек, знак на любовта и плодовитостта – и вместо обичайното горчиво шоколадче Алис срамежливо приема да изпие чаша мока с гъста пяна с една кокоска в чинийката, и двамата си тръгват едновременно (макар и не заедно), тя с малка кутийка, той със своята голяма, под ноемврийския дъжд.

И пред погледа ми Нико разтваря червен чадър с гигантски размери и надпис "По дяволите, вали!", за да приюти под него дребничката Алис. Смехът ѝ отеква далечен и ведър, сякаш изплувал в паметта, а не дочут. И аз ги виждам как тръгват по калдъръмената улица; тя гази в локвите с гигантските си ботуши, той тържествено държи над главите им абсурдния чадър – като анимационно мече и грозно пате в разбъркана приказка, поели на път към голямо приключение.

ТРИ ПРОПУСНАТИ ПОВИКВАНИЯ ОТ ТЕЛЕФОНА НА Тиери и снимка на Националния исторически музей с текст, който гласи: "Пещерна жено! Включи си телефона!" Разсмях се, но не безгрижно: аз не споделям страстта на Тиери към техническите нововъведения и след като направих няколко неуспешни опита да отговоря на съобщението му, прибрах телефона в чекмеджето в кухнята.

По-късно той се обади. Доколкото разбрах, няма да може да се прибере в края на тази седмица, но обещава да си дойде другата. Изпитах известно облекчение. Това ми дава време да сложа нещата в ред, да приготвя достатъчно стока, да посвикна с новия облик на сладкарницата, с нейните обичаи и клиенти.

Днес пак идваха Нико и Алис. Алис купи малка кутия шоколадови бонбони с карамел – съвсем малка, но я изяде сама, – а Нико поиска килограм кокоски.

– Не мога да се наситя на тези пакостници – каза той. – Ян, нали ще правиш още от тях?

Не можех да не се усмихна на тази ненаситност. Двамата седнаха на маса отвън. Тя пи мока, той – горещ шоколад със сметана и целувки, а Зози и аз седнахме дискретно отзад в кухнята, като се ослушвахме за клиенти. Розет извади скицника си и започна да рисува дългоопашати усмихнати маймунки във всички цветове, които можеха да се намерят в кутията с пастели.

– Хей, хубава е – каза Нико, когато Розет му подаде рисунка на дебела виолетова маймунка, захапала кокосов орех. – Като гледам, много обичаш маймунки, а?

Той направи маймунска физиономия, Розет избухна в смях и направи знак: "Пак!" Напоследък се смее по-често. Забелязах го. С Нико, с мен, с Анук, със Зози – може би когато Тиери дойде отново, тя ще общува повече с него.

Алис също се засмя. Тя е любимката на Розет, може би защото е толкова дребничка, изглежда почти дете в шарената си къса рокля и светлосиньото си палто. Може би защото рядко говори – дори с Нико, който говори и за двамата.

– Тази маймунка прилича на Нико – каза Алис. В разговори с възрастни гласът ѝ е пресеклив и неуверен. Когато говори с Розет, той става друг – плътен, с шеговити нотки

– И Розет ѝ отвръща с широка усмивка.

Розет нарисува по една маймунка за всеки от нас. Тази на Зози е с яркочервени ръкавици на всичките си четири лапи. Маймунката на Алис е електриковосиня с мъничко телце и смешно дълга и завита опашка. Моята е срамежлива, крие с лапи рунтавата си муцунка. Розет безспорно има дарба: рисунките ѝ са примитивни, но странно живи; само с една-две драски тя успява да улови изразителността на лицата.

Всички още се смеехме, когато влезе мадам Люзерон с пухкавото си рижо кученце. Мадам Люзерон се облича с вкус, носи сиви костюми, които прикриват широката ѝ талия, и добре скроени палта в нюанси на пепелносивото и черното. Тя живее в една от къщите с внушителни фронтони зад парка, всеки ден ходи на църква, през ден посещава фризьорката си – освен в четвъртък, когато ходи на гробищата и минава покрай нашата сладкарница. Може би е към шестдесетте, но ръцете ѝ са сковани от артрит, а костеливото ѝ лице е посипано с пудра като с тебешир.