Джоан Харис - Бонбонени обувки

– Три трюфела с ром в кутия.

Мадам Люзерон никога не казва "моля". Сигурно ѝ се струва прекалено буржоазно. Затова пък огледа Нико, Алис, празните чаши и маймунките. Оскубаните ѝ вежди подскочиха нагоре.

– Виждам, че сте... променили интериора – кратката пауза преди последните две думи сякаш хвърляше съмнение върху благоразумието на нашето начинание.

– Хубаво е, нали? – обади се Зози. Тя не е свикнала с маниерите на мадам Люзерон и госпожата я измери с поглед, който се спря последователно на дългата пола, на косата, закичена с пластмасова роза, на подрънкващите гривни по ръцете и на масивните обувки на черешки, които Зози днес бе обула с чорапи на розови и черни райета.

– Сами боядисахме столовете – продължи Зози и бръкна във витрината да извади бонбоните. – Решихме, че ще е добре да разведрим обстановката.

Госпожата се усмихна като балерина, чиито пантофки ѝ стягат.

Зози продължи да бъбри, без да обръща внимание:

– Ето. Трюфели с ром. Готово. Какъв цвят панделка искате? С розова ще изглежда добре. Или може би с червена? Как мислите?

Мадам Люзерон не каза нищо, но Зози като че ли и не очакваше да получи отговор – загърна кутията с бонбоните, украси я с панделка и с хартиено цвете и я сложи на тезгяха помежду им.

– Тези трюфели ми се струват различни – отбеляза госпожата, като ги изгледа подозрително през целофана.

– Различни са – отвърна Зози. – Ян ги прави сама.

– Жалко – каза мадам Люзерон. – Другите ми харесваха повече.

– И тези ще ви харесат – увери я Зози. – Опитайте един. За сметка на заведението.

Можех да ѝ кажа, че си губи времето. Хората в големите градове често са подозрителни към безплатните неща. Някои машинално отказват, може би защото не искат да бъдат задължени на никого дори за нещо толкова дребно като шоколадов бонбон. Мадам тихичко изсумтя – благовъзпитан вариант на сумтенето на Лоран. Сложи монетите на тезгяха...

И тогава ми се стори, че го забелязах. Почти невидимо движение с пръсти, когато ръката ѝ се докосна до тази на Зози. Бледа искрица в сивия ноемврийски въздух. Можеше да мине за примигване на неоновия надпис отсреща – само че кафенето "Льо Пти Пенсон" беше затворено, а до пускането на уличното осветление имаше поне четири часа. Впрочем познавах тази светлина. Тази искрица като от електрически заряд, която прескача от един човек към друг...

– Хайде – каза Зози. – Отдавна не сте си го позволявали.

Мадам Люзерон усети искрицата също като мен. Видях как за миг изражението на лицето ѝ се промени. Под гладкия слой пудра забелязах смущение, копнеж, самота, мъка – чувства, които плуваха като облаци през тънките ѝ бледи черти...

Бързо извърнах поглед. Не искам да знам тайните ти, казах си аз. Не искам да знам какво мислиш. Грабвай глупавото си куче и бонбоните и си върви, преди да е станало...

Късно. Видях.

Гробището, широк надгробен камък от светлосив мрамор във формата на морска вълна. Видях снимката на камъка: момче на около тринайсет години, загледано право в обектива с широка и горда усмивка. Вероятно ученическа снимка, последната, която са му направили, преди да умре, чернобяла, но леко оцветена в пастелни тонове специално за случая. А под нея – шоколадовите бонбони, редове малки кутийки, раздути от дъжда. По една за всеки четвъртък, всичките недокоснати, овързани с жълти, розови и зелени панделки...

Вдигнах глава. Тя гледаше, но не към мен. Уплашените, уморени светлосини очи бяха широко отворени и странно изпълнени с надежда.

– Ще закъснея – тихо каза мадам Люзерон.

– Имате време – прошепна Зози. – Поседнете за малко. Дайте почивка на краката си. Нико и Алис тъкмо си тръгваха. Хайде – настоя тя, когато госпожата понечи да възрази. – Седнете и хапнете шоколад. Навън вали, момчето ви може да почака.

И за мое голямо учудване госпожата се подчини.

– Благодаря ви – каза тя и седна в креслото, толкова неуместна на фона на яркорозовата леопардова тапицерия, и започна да яде шоколадовия си бонбон със затворени очи, отпуснала глава на пухкавата облегалка.

Изглеждаше толкова спокойна и... да, толкова щастлива.

А отвън вятърът блъска прясно боядисаната табела и дъждът се лее по калдъръмените улици, и декември е само на един дъх разстояние, а тук е толкова уютно и сигурно и аз почти забравям, че стените ни са тънки като хартия, животът ни – крехък като стъкло, че само един полъх на вятъра може да ни строши на парченца, само една зимна буря да ни отвее надалеч.