Джоан Харис - Бонбонени обувки

– Истината за красотата – каза Зози – е, че тя няма нищо общо с външния вид. Не зависи от цвета на косата, нито от ръста, нито от фигурата. Цялата красота е тук – тя се почука по главата. – В това как се движиш, как говориш, как мислиш – дали ходиш ето така...

И изведнъж тя направи нещо, което направо ме зашемети. Промени лицето си. Не направи гримаса или нещо такова, а раменете ѝ се прегърбиха, тя сведе очи и устата ѝ някак се отпусна, и косата ѝ провисна като перде, и изведнъж стана друга, друга жена в дрехите на Зози – не грозна, не точно, но жена, която не бихте се обърнали да погледнете повторно и която ще забравите веднага щом отмине.

– ...или така – довърши тя, тръсна коса, изправи се и изведнъж стана пак предишната Зози, блестящата Зози с подрънкващите гривни, със селската пола в черно и жълто, с розовия кичур в косата и яркожълтите обувки с платформи, които щяха да изглеждат странно на краката на всеки друг, но на Зози ѝ стояха страхотно, защото тя е Зози и всичко ѝ отива.

– Е-ха! Можеш ли да ме научиш? – попитах аз.

– Току-що те научих – отговори тя и се засмя.

– Заприлича ми на... магия – казах аз и се изчервих.

– Е, повечето магии всъщност са съвсем прости – обясни Зози делово и ако го беше казал някой друг, щях да си помисля, че ми се подиграва, но не и Зози. Не и тя.

– Магии не съществуват – отговорих аз.

– Тогава го наречи другояче – тя сви рамене. – Наречи го начин на мислене, ако искаш. Наречи го обаяние, аура, блясък, чар. Защото по същество за това се иска само да стоиш изправен, да гледаш хората в очите, да им хвърляш убийствени усмивки и да казваш: "Майната ви, аз съм върхът."

Засмях се и не само защото Зози се изрази толкова вулгарно.

– Да можех и аз да правя така.

– Опитай – каза тя. – Ще се изненадаш.

Разбира се, имах късмет. Днешният ден беше изключителен. Дори Зози не можеше да го знае. Но аз се чувствах някак различна, по-жива, сякаш вятърът се беше променил.

Първо беше цялата тази беседа на Зози за чара. Обещах ѝ да опитам и наистина го направих, и тази сутрин се почувствах малко неловко: измих си косата, сложих си от парфюма на Зози, застанах пред огледалото в банята и започнах да упражнявам убийствената си усмивка.

Трябва да призная, че не беше зле. Не съвършено, разбира се, но наистина беше съвсем различно, когато застанах изправена и повторих думите на Зози (макар и само наум).

И изглеждах различно: повече като Зози, като човек, който би изругал в английска чайна, без изобщо да му пука.

Това не е магия, казах аз със сянката на гласа си. С крайчеца на окото си видях Чехълчо: той като че ли не одобряваше промяната ми и мърдаше носле нагоре-надолу.

– Няма нищо, Чехълчо – прошепнах му аз. – Това не е магия. Позволено е.

После, разбира се, видях Сюз с кърпата на главата. Чух, че трябвало да я носи, докато ѝ порасне нова коса, а на Сюзан никак не ѝ отива кърпа. Прилича на ядосана топка за боулинг. На всичкото отгоре някои започнаха да подвикват "Аллах Акбар!", когато тя влезе, и Шантал се разсмя, а Сюз се засегна и сега двете са окончателно скарани.

После Шантал прекара цялото голямо междучасие с другите си приятелки и Сюз дойде да ми се жалва и да ми плаче на рамото, но мисля, че точно тогава не можах да изпитам съчувствие, още повече, че не бях сама.

И така стигаме до третото.

Случи се тази сутрин през малкото междучасие. Всички други си подхвърляха топката за тенис, с изключение на Жан-JIy Рембо, който както винаги четеше, и някои особняци (най-вече мюсюлманките), които никога не участват в общи игри.

Шантал се готвеше да подаде топката на Люси и когато влязох, тя извика: "Ани е пиян морков!", всички се разсмяха, започнаха да хвърлят топката из стаята и да крещят: "Скачай! Скачай!"

В друг ден може би щях да се присъединя към тях. В края на краищата това е игра и по-добре да бъдеш пиян морков, отколкото да гледаш отстрани. Но днес аз упражнявах поведението на Зози.

И си помислих: "Как би постъпила тя?" И веднага си отговорих, че Зози по-скоро би умряла, отколкото да бъде пиян морков.

Шантал продължаваше да крещи: "Скачай, Ани, скачай!", все едно бях куче, и аз просто я погледнах изпитателно, както досега не бях я гледала.

Знаете ли, мислех, че тя е хубава. Няма как да бъде другояче, като се има предвид колко време отделя за външния си вид. Но днес видях цветовете ѝ, а също и тези на Сюзан и толкова отдавна не бях ги забелязвала, че сега не можех да повярвам колко грозни – колко истински грозни – са и двете.