Джоан Харис - Бонбонени обувки

Аз взех ножиците и бавно се залових за работа, разгладих с пръсти светлосинята опаковъчна хартия, два пъти я омотах със сребриста лента и сложих хартиена розичка.

– Някой да няма рожден ден? – попитах.

Лоран изсумтя по обичайния си начин и извади точни пари да плати. Още не е отварял дума за моята измяна, но знам, че се сърди – когато му подадох кутията, той ми благодари с пресилена любезност.

Не се съмнявам за причината на внезапния му интерес към шоколадови бонбони, увити като за подарък. Според него това е жест на предизвикателство, който показва, че Лоран Пенсон има и неподозирани страни, който ме предупреждава, че ако съм достатъчно глупава да пренебрегвам вниманието му, някоя друга може да се възползва и да заеме мястото ми.

Да се възползва. Аз го изпратих с весела усмивка и със спираловидния знак на Хуракан, надраскан с нокът върху капака на кутията с бонбони. Не изпитвам злоба към Лоран – макар че, признавам, няма да скърбя, ако върху заведението му падне гръм или някой от клиентите получи отравяне и реши да съди управителя. Просто сега нямам време да се занимавам обстойно с него, а и не ми трябва влюбен шестдесетгодишен старец, който да ми се пречка.

След като Лоран излезе, аз се обърнах и видях, че Ян ме наблюдава.

– Лоран Пенсон купува шоколадови бонбони?

Усмихнах се.

– Казах ти, че е луд по мен.

Тя се разсмя, после се смути. Розет надникна иззад крака ѝ с дървена лъжица в едната ръка и топка разтопен шоколад в другата. Тя направи знак с изцапани пръсти.

Ян ѝ подаде една бадемова сладка.

Казах:

– Продадохме всички домашни бонбони.

– Знам – тя се усмихна. – Предполагам, че ще трябва да направя още.

– Ако искаш, ще ти помогна. Така ще си починеш малко.

Ян помълча. Като че ли го обмисляше, сякаш ставаше дума за нещо много по-сложно от правене на шоколадови бонбони.

– Бързо се уча, честна дума.

Разбира се, че се уча бързо. Налага ми се. Когато човек има майка като моята, или се учи бързо, или не оцелява. Училище в централен Лондон, типичен продукт на държавната образователна система, гъмжило от бандити, имигранти и прокълнати. Такава беше учебната ми среда – и аз бързо се научих.

Майка ми се опитваше да ме учи у дома. На десет години можех да чета, да пиша и да заставам в поза "двоен лотос". Но после се намесиха Социалните служби, изтъкнаха липсата на квалификация у майка ми и набързо ме изпратиха в "Сейнт Майкълс он дъ Грийн", казан с около две хиляди врящи души, в който потънах за отрицателно време.

Тогава моята Система беше още в младенческа възраст. Нямах защитни сили, носех зелен кадифен гащеризон с делфинчета на джобовете и тюркоазеносиня кърпа на главата, за да подрежда чакрите ми. Майка ми ме чакаше на вратата: първия ден се насъбра тълпа от зяпачи. На втория ден някой хвърли камък по мен.

Сега ви е трудно да си представите такова нещо. И все пак се случва – за далеч по-малко. Случвало се е в училището на Ани, и то за нещо толкова дребно като забрадка. Дивите птици убиват екзотичните екземпляри – пъстрите папагалчета и жълтите канарчета, – избягали от клетките с надеждата да вкусят небесната шир, обикновено падат на земята, оскубани живи от по-конформистките си събратя.

Неизбежно беше. През първите шест месеца си изплаках очите от рев. Молех мама да ме премести в друго училище. Бягах, връщаха ме, молех се горещо на Исус, на Озирис и на Кецалкоатл да ме спасят от демоните на "Сейнт Майкълс он дъ Грийн".

Както можеше да се очаква, нищо не помагаше. Правех опити да се приспособя: смених кадифения гащеризон с джинси и тениска, пропуших, започнах да движа с тълпата, но вече беше късно. Чертата беше теглена. Всяко училище се нуждае от черна овца и през следващите пет години аз вършех тази работа.

Тогава можех да имам полза от някого като Зози дьо л'Алба. С какво ми помагаше майка ми, второразредна вещица стажантка, ухаеща на пачули, с всичките ѝ кристали, капани за сънища и непрестанни разсъждения на тема карма? Не ме интересуваше кармическото възмездие. Исках възмездието ми да е истинско, да сложи моите мъчители на мястото им – и не после, не в някакъв бъдещ живот, а да ги накара да платят сега и докрай, с кръв.

И аз се учех, учех се упорито. Съставих си собствена програма по книгите и брошурите в книжарницата на майка ми. В резултат на това се появи моята Система, всяка част от която бе изкована, шлифована, сглобена и тествана с една-едничка цел.

Отмъщение.

Предполагам, че не си спомняте случая. Разбира се, навремето стана новина, но сега има много подобни истории. За отчаяни загубеняци, въоръжени с пушки и арбалети, които се превръщат в училищни легенди с един-единствен кървав, славен, самоубийствен акт.