Джоан Харис - Бонбонени обувки

Знам вкусовете на всички, Ян. Виждам ги в цветовете им. И знам, че момичето от цветарския магазин се страхува, че жената с кучето се самообвинява и че дебелият мъж, който никога не престава да бърбори, ще умре, преди да навърши трийсет и пет, ако не положи усилие да свали някой и друг килограм.

Знаете ли, това е дарба. Мога да отгатна от какво имат нужда. Мога да кажа от какво се страхуват, мога да ги накарам да танцуват.

Ако майка ми правеше като мен, животът ѝ нямаше да бъде толкова тежък, но тя не се доверяваше на моята практическа магия, наричаше я "магия на интервенцията" и намекваше, че такова злоупотребяване с магическите ми способности е в най-добрия случай егоистично, а в най-лошия може да предизвика страшни последици за нас.

– Не забравяй Кредото на делфините – казваше тя. – "Не се меси, за да не се отклониш от Пътя."

Разбира се, Кредото на делфините изобилстваше от подобни сантименталности, но по онова време моята лична Система беше вече почти изградена и аз отдавна бях решила не само да изоставя Пътя на делфините, но и че съм родена да се меся в хорските съдби.

Въпросът е откъде да започна. Дали с Ян или с Ани? С Лоран Пенсон или с мадам Пино? Тук има много съдби, преплетени помежду си, всяка изтъкана от тайни, мечти, амбиции, вътрешни съмнения, мрачни мисли, забравени страсти, неизречени желания. Толкова съдби, които човек като мен може да вземе, да вкуси.

Тази сутрин дойде момичето от цветарския магазин.

– Видях витрината – прошепна то. – Толкова е хубава, не мога да ѝ се нагледам.

– Вие сте Алис, нали? – попитах аз.

Тя кимна и уплашено, като дребно животинче огледа новата подредба.

Както знаем, Алис е болезнено срамежлива. Гласът ѝ едва се чува, косата ѝ е като плащаница. Очите ѝ, очертани с черен молив, са доста хубави, надничат изпод гъстия изрусен бретон, ръцете и краката ѝ стърчат непохватно от синята рокля, която може би носи от дете.

Обувките ѝ са на огромни платформи и изглеждат тежки за тънките ѝ като клечки крака. Любимите ѝ бонбони са от млечен шоколад с карамелов пълнеж, но тя винаги си купува обикновени черни шоколадчета, защото калориите в тях са наполовина по-малко. Цветовете ѝ искрят от тревога.

– Мирише ми на нещо вкусно – отбеляза тя, след като подуши въздуха.

– Ян прави шоколадови бонбони – осведомих я аз.

– Сама ли ги прави? Може ли?

Поканих я да седне в старото кресло, което бях намерила на тротоара на "Рю дьо Клиши". То е опърпано, но много удобно и също като сладкарницата, може да ми потрябва през следващите дни.

– Опитайте – предложих ѝ аз. – Заведението черпи.

Очите ѝ светнаха.

– Не бива да ям такива неща.

– Ще го срежа наполовина. Ще си го разделим – казах аз и седнах на страничната облегалка. Толкова беше Лесно да надраскам с нокът Какаовото зърно, знака на съблазняваното, толкова беше лесно да я наблюдавам през Димящото огледало как кълве от трюфела си като малко птиче.

Познавам я добре. Виждала съм я и преди. Неспокойно дете, което живее със съзнанието, че не е достатъчно добро, че не е съвсем като другите. Родителите ѝ са добри хора, но са амбициозни, взискателни, дават да се разбере, че провалът е недопустим, че нищо не е достатъчно добро за тях и за малкото им момиченце. Един ден момичето не слиза за вечеря. Чувства се добре от това – някак празно от страховете, които му тежат. Пропуска закуската, замаяно от това ново, опияняващо усещане за контрол. То се самонаблюдава и открива у себе си глад. Награждава се за това, че е било послушно. И ето го сега – толкова добро момиче, което полага такива усилия – на двайсет и три, а все още изглежда като на тринайсет, все още не е достатъчно добро, не е достатъчно близо до делта си...

Алис изяде трюфела.

– М-мм.

Постарах се тя да види, че съм изяла своя бонбон.

– Сигурно ви е много трудно да работите тук.

– Трудно ли? – учудих се аз.

– Имам предвид опасно – тя леко се изчерви. – Знам, че звучи глупаво, но на мен ми се струва така. Да гледам шоколадови бонбони по цял ден – да пипам шоколадови бонбони – и винаги да усещам миризмата на шоколад... – Алис започваше да преодолява свенливостта си. – Как го правите? Как се сдържате да не ядете бонбони по цял ден?

Усмихнах се.

– Защо мислиш, че не ям?

– Слаба сте – отбеляза Алис. (Всъщност тя едва ли тежеше повече от двайсет и пет килограма.)

Аз се засмях.

– Забраненият плод е толкова по-изкусителен от всеки друг. Ето, хапнете още един.

Тя поклати глава.