Джоан Харис - Бонбонени обувки

– Шоколад. Теоброма какао , храната на боговете. Прави се от смлени какаови зърна, лют червен пипер, канела и захар колкото да убие горчивината. Така са го приготвяли маите преди повече от две хиляди години. Използвали са го в церемонии за вдъхване на смелост. По време на жертвоприношения са давали шоколад на жертвите точно преди да извадят сърцата им. Използвали са го и в оргии, които са продължавали часове наред.

Алис ме гледаше с широко отворени очи.

– Така че, както виждате, може да бъде опасен – заключих аз и се усмихнах. – По-добре да не се прекалява с него.

Продължавах да се усмихвам, когато тя излезе от магазина с дванайсет трюфела в кутия.

Междувременно в друг живот...

Франсоаз Лавери се появи по вестниците. Явно не бях права за записа от камерите в банката: полицията получи достатъчно добри снимки от последното ми ходене там и някой бивш колега сигурно е разпознал Франсоаз. Разбира се, по-нататъшното разследване установи, че няма такова лице и че историята на Франсоаз е измислена от начало до край. Резултатите бяха донякъде предсказуеми. Във вечерните вестници се появи не много качествена снимка на заподозряната, последвана от няколко статии, в които се предполагаше, че Франсоаз може да е имала по-зловещи мотиви за измамата от парично облагодетелстване. В "Пари Соар" пишеше, че дори е възможно тя да е сексуална маниачка, която си набелязва млади момчета.

Как пък не, би казала Ани. И все пак не е никак зле за първа страница, така че очаквам тази снимка да се появи още няколко пъти, преди новината да се изчерпи като такава. Не че това ме притеснява. Никой не би разпознал в Зози дьо л'Алба това мишеподобно създание. Всъщност повечето ми бивши колеги едва ли ще познаят на снимката и самата Франсоаз – магиите не се прехвърлят върху целулоид, затова никога не съм правила опити за кариера в киното, а тази снимка не прилича нито на Франсоаз, нито на онова момиче, което някога познавах – момичето, което винаги беше пияният морков в училището "Сейнт Майкълс он дъ Грийн".

Сега вече рядко мисля за това момиче. Горкото, имаше лоша кожа и ненормална майка с пера в косата. Какъв шанс би могло да има?

Е, имаше същия шанс като всички: шансът, който ни се дава в деня на раждането, единственият шанс. И едни прекарват цял живот в търсене на извинения, обвиняват картите и съжаляват, че не са им се паднали по-добри, а други просто играят с каквото имат подръка, вдигат залозите, използват всевъзможни трикове и мамят, когато им се удаде възможност...

И печелят. Печелят. А това е единственото, което има значение. Аз обичам да печеля. Много добър играч съм.

Въпросът е откъде да започна. Ани със сигурност би се справила с малко помощ – с леко повдигане на самочувствието, с насочване в правилния път.

Имената и символите на Едно Ягуар и Лунен заек, надраскани с маркер на дъното на ученическата ѝ чанта, ще ѝ помогнат в общуването, но ми се струва, че тя има нужда от нещо повече. Затова ѝ давам Хуракана, или Урагана, Отмъстителния, за да навакса за всички пъти, когато е била пиян морков.

Не че Ани би се съгласила с мен, разбира се. Това дете е печално лишено от злоба и иска само всички да бъдат приятели помежду си. Сигурна съм обаче, че мога да я излекувам от това. Отмъщението води до пристрастяване и веднъж опиташ ли го, не го забравяш. Аз ли не го знам?

Все пак не съм в занаята, за да изпълнявам желания. В моята игра всяка вещица се грижи за себе си. Но Ани е изключение – рядко растение, което ако се полива както трябва, може да разцъфти за чудо и приказ. Във всеки случай в моята работа възможностите за творчество са твърде малко. Повечето пъти лесно попадам в целта, няма нужда да разгръщам способностите си, когато и едно заклинание е достатъчно.

Освен това за пръв път проявявам съчувствие. Помня какво е да си пиян морков всеки ден. Помня и радостта от уреждането на сметките.

Това ще ми достави удоволствие.

ДЕБЕЛИЯТ МЪЖ, КОЙТО НЕ СПИРА ДА БЪРБОРИ, СЕ казва Нико. Самият той ми се представи днес следобед, когато влезе да разузнае какво става. Ян тъкмо беше направила партида кокосови трюфели и цялата сладкарница ухаеше на тях: топла, тежка миризма, която полепва по гърлото. Вече казах, струва ми се, че не обичам шоколад – и все пак тази миризма, толкова близка до мириса на тамяна в книжарницата на майка ми, сладка, наситена и натрапчива, ми въздейства като наркотик, прави ме неспокойна, импулсивна, подтиква ме да се намеся.