Джоан Харис - Бонбонени обувки

– Какво ѝ е? – попитах веднъж Ани.

Тя ме погледна предпазливо, сякаш се опитваше да прецени дали е безопасно да ми каже.

– Никой не знае със сигурност. Един доктор дойде да я прегледа, когато беше още бебе. Каза, че може да е синдром на котешкото мяукане, но не беше сигурен и не дойде да я прегледа повторно.

– Котешко мяукане? – звучеше ми като средновековна болест, нещо, което човек може да прихване, ако го омагьоса котка.

– Тя издаваше едни особени звуци. Точно като котка. Аз я наричах Котешко бебе – Ани се разсмя и бързо извърна поглед някак виновно, сякаш самото споменаване за това беше опасно. – Всъщност нищо ѝ няма – добави тя.

– Просто не е като другите.

"Не е като другите". Пак същият израз. Точно като "случка" – дума, която явно има особено значение за Ани, по-различна от обичайното. Розет със сигурност е предразположена към случки. Но ми се струва, че това означава нещо повече от изливане на боя върху ботушите или пъхане на филии хляб във видеото, или пробиване на дупки в сиренето, за да може някаква невидима мишка да излезе навън.

Когато Розет е наблизо, винаги се случва нещо. Като с онази стъклена чиния, за която мога да се закълна, че се счупи, макар че сега вече изобщо не съм сигурна. Или с лампите, които ту светват, ту изгасват, дори когато няма кой да ги пуска и да ги гаси. Разбира се, това може да се дължи просто на старата инсталация на къщата. Всичко друго може да е плод на въображението ми. И все пак, както казваше майка ми, нещата не стават с "може" и "би могло". А и аз нямам навика да си въобразявам несъществуващи неща.

През последните няколко дни имахме доста работа. Чистихме, преподреждахме и поръчвахме стока, извадихме всички медни тенджери, керамични съдове и формички на Ян. Макар че ги беше увила грижливо, много от тенджерите бяха потъмнели и позеленели и докато аз се занимавах с клиентите, тя седеше в кухнята часове наред, миеше и лъскаше, докато ги почисти всичките.

– Само ще пробваме – непрекъснато повтаря тя, сякаш се срамува от радостта си като от детински навик, който не е успяла да изкорени. – Ще се позабавляваме малко, нали?

На мен изобщо не ми изглежда така. Човек, който няма сериозни намерения, не би планирал всичко толкова грижливо.

Ян купува от най-хубавия кувертюр, поръчва го от един дребен производител край Марсилия и плаща само в брой. По една дузина блокчета от всеки вид – като за начало, казва тя, – но по въодушевлението ѝ аз вече мога да се досетя, че дузина блокчета няма да стигнат. Казва, че някога е правила всички бонбони сама и макар в началото да не ѝ вярвах, като гледам с какъв ентусиазъм се хвърля в начинанието, разбирам, че не е преувеличила.

Процесът на правене на бонбони е деликатен и действа терапевтично на страничния наблюдател. Започва се от разтопяването и темперирането на кувертюра, при което кристалната му структура се превръща в лъскава и мека маса, необходима за приготвянето на шоколадови трюфели. Ян прави това върху гранитна плоча, на която разстила като коприна разтопения шоколад и после го събира с помощта на шпатула. После го връща в топлия меден съд и повтаря процеса, докато не реши, че шоколадът е готов.

Рядко използва термометър. Казва, че отдавна прави шоколадови бонбони и усеща кога шоколадът е достигнал необходимата температура. Вярвам ѝ: през последните три дни я наблюдавах как работи и всяка партида бонбони се получаваше безупречно. Научих се и да гледам критично: да различавам грапавите ивици в крайния продукт, неприятните бледи петна, които показват, че шоколадът е неправилно темпериран, чистата лъскавина и рязкото пукане, характерни за добре направените бонбони.

Трюфелите се правят най-лесно, казва Ян. Ани е знаела да ги прави още на четири години, а сега е ред и на Розет: тя тържествено търкаля шоколадовите топчета по поръсената с какао хартия за печене, лицето ѝ е омазано в шоколад, прилича на катерица с блестящите си очи...

За пръв път чувам Ян да се смее с цяло гърло.

О, Ян. Тази твоя слабост.

Междувременно аз правя някои свои номера. За мен е от полза търговията да върви добре и аз доста се потрудих, за да разкрася сладкарницата. Като се има предвид колко чувствителна е Ян, трябва да бъда дискретна, но символите на Синтеотл, Ухото на Царевицата, и Какаовото зърно на Господарката Кървава луна, надраскани под прага на вратата и пъхнати под първото стъпало на стълбите, би трябвало да допринесат за процъфтяването на нашето начинание.