Джоан Харис - Бонбонени обувки

– Имаш предостатъчно време. Остави клиентите на мен и ще можеш спокойно да правиш своите магии в кухнята.

– Магии?

Но Зози вече кроеше планове, явно без да си дава сметка за въздействието на тази безгрижно подхвърлена дума: как ще започнем с домашни трюфели, които и без това се правят най-лесно, а после можем да правим и "просячета" [2] Mendiants (фр.) – вид шоколадови бонбони с много ядки и сушени плодове. – Бел. Прев.

– Любимите ми – с бадеми, вишни и едри жълти стафиди.

Мога да ги правя със затворени очи. Дори дете може да се научи да прави "просячета" и преди години в Ланскене Анук често ми помагаше, като избираше най-едрите стафиди, най-сладките боровинки (без да пропуска да отдели няколко за себе си) и грижливо ги нареждаше върху плочките разтопен шоколад, тъмен или светъл.

Оттогава не съм правила "просячета". Твърде много ми напомнят за онова време, за малката пекарна със снопа пшенични класове над вратата, за Арманд, за Жозефин, за Рижия...

– Можеш да продаваш домашните шоколадови бонбони за колкото поискаш – безгрижно бъбреше Зози. – А ако освободиш малко място и сложиш няколко стола ето тук – тя посочи мястото, – хората ще могат да седнат, да пийнат нещо, да хапнат парче торта. Ще стане хубаво, нали? Приветливо, имам предвид. Така ще привлечем клиенти.

– Хм.

Не бях съвсем сигурна. Прекалено много ми напомняше за Ланскене. Сладкарницата трябва да бъде място за търговия, посетителите трябва да бъдат клиенти, не приятели. Иначе един ден ще стане неизбежното и отворената кутия няма да може да се затвори. Освен това знам какво би казал Тиери...

– Не съм сигурна.

Зози не отговори, но ме изгледа красноречиво. Почувствах, че съм я разочаровала. Абсурдно чувство, но все пак...

Питам се кога станах толкова страхлива, кога започнах толкова да се тревожа. Гласът ми звучи сухо и нервно като на стара мома. Чудя се дали Анук също долавя разликата.

– Добре. Беше само идея.

И какво лошо може да ни се случи? В края на краищата това е само шоколад, няколко дузини трюфели, колкото да си припомня старите навици. Тиери ще каже, че си губя времето, но защо това трябва да ме спира? Какво ме интересува?

– Е... Предполагам, че бихме могли да направим няколко кутии за Коледа.

Все още пазя тенджерите си – и медните, и емайлираните, – грижливо увити и прибрани в кашони в избата. Запазила съм дори гранитната плоча, на която темперирах разтопения шоколад, термометрите, пластмасовите и керамичните формички, черпаците, ножовете, решетестите лъжици. Всичко е тук, чисто, прибрано и готово за употреба. Помислих си, че Розет ще се зарадва, а също и Анук.

– Чудесно! – отсече Зози. – Можеш да научиш и мен.

Защо не? Какво лошо има в това?

– Добре – казах аз. – Ще опитам.

Реченосторено. Върнах се към занаята без излишен шум. И макар че все още имах някакви вътрешни съмнения...

Няколко кутии трюфели не могат да навредят. Нито малко "просячета" или една-две торти. Достопочтените не се вълнуват от такива тривиални неща като шоколадови бонбони.

Или поне така се надявам – и с всеки изминал ден Виан Роше, Силвиан Кайу и дори Ян Шарбоно все повече се изгубват в миналото, превръщат се в дим, в история, в бележка под линия, в имена върху пожълтял лист хартия.

Пръстенът на дясната ми ръка странно стяга пръста, непривикнал към пръстени. А това име – Льо Тресе – ми звучи още по-странно. Произнасям го, сякаш за да го премеря, кога с усмивка, кога не.

Ян льо Тресе.

Това е само име.

Глупости, казва Рижия, ветеран в смяната на имена и на лица, циганска душа и мъдрец на домораслите истини. Това не е само име. Това е изречение

ЗНАЧИ ТАКА. ТЯ НОСИ НЕГОВИЯ ПРЪСТЕН. НА ТИЕРИ, представете си – онзи Тиери, който не обича горещ шоколад и не знае нищичко за нея, дори истинското ѝ име. Тя казва, че засега няма планове. Че просто иска да свикне с пръстена. Че го носи като чифт обувки, които трябва да се разпънат, за да станат удобни.

Простичка сватба, казва мама. Разписване в гражданското, без свещеник, без църква. Но ние знаем. Той ще получи своето. Всичко в пълен комплект плюс нас двете с Розет в еднакви рокли. Ще бъде отвратително.

Казах го на Зози, тя направи физиономия и отсече: "Като се обичат, да се вземат", което е смешно, разбира се, защото никой нормален човек няма да ги помисли за влюбена двойка.

Е, може би той си го мисли. Но какво знае той? Снощи пак дойде и ни заведе на вечеря – този път не в "Льо Пти Пенсон", а в скъп ресторант до реката, откъдето се виждаха корабите. Аз бях с рокля и Тиери каза, че изглеждам много добре, но трябвало да си среша косата, а Розет трябваше да остане със Зози в сладкарницата, защото според него този ресторант не бил подходящ за малко дете (макар че всички знаехме коя е истинската причина).