Джоан Харис - Бонбонени обувки

Всичко започна в деня на Случката, когато тя направи шоколад и го изпихме заедно в кухнята, горещ и сладък, с прясно смлян лют червен пипер и шоколадови стърготини. Розет също пи от него в малката си чашка и после се заигра на пода, докато аз седях мълчаливо, а Зози ме наблюдаваше с онази своя усмивка, присвила очи като котка.

Обстоятелствата бяха необичайни. Във всеки друг ден, по всяко друго време щях да бъда по-добре подготвена. Но през този ден... с пръстена от Тиери в джоба, с лудориите на Розет и мълчанието на Анук след разговора ни и дългите празни часове, които се точеха пред мен...

По всяко друго време щях да дам бърз отпор. Но през този ден...

Няма нищо. Знам от какво имате нужда.

От какво? Какво знае тя? Че една счупена чиния е станала пак цяла? Прекалено абсурдно е, никой не би повярвал, още по-малко че това е дело на едно четиригодишно дете – четиригодишно дете, което не може дори да говори.

– Изглеждате уморена, Ян – каза Зози, – Сигурно ви е трудно да се грижите за всичко тук.

Аз мълчаливо кимнах.

Споменът за Случката с Розет стоеше неловко между нас като последното парче от празнична торта.

Не го казвай, безмълвно я помолих аз, точно както се бях опитала да помоля Тиери. Не го казвай, моля те, не го назовавай с думи.

Стори ми се, че долових отговора ѝ. Въздишка, усмивка, бегла поява на нещо, скрито в сянка. Тихо шумолене на карти, пропити с уханието на сандалово дърво.

Мълчание.

– Не искам да говоря за това – казах аз.

Зози сви рамене.

– Тогава пийте шоколад.

– Но вие видяхте.

– Аз виждам всякакви неща.

– Като например?

– Виждам, че сте уморена.

– Не спя добре.

Тя ме погледна мълчаливо. Очите ѝ бяха пълни с лятна светлина, целите в златисти лунички. Защо не мога да позная какво обичаш, помислих си аз като в дрямка. Може би просто съм изгубила навика...

– Знаете ли какво? – каза накрая Зози. – Аз мога да остана в сладкарницата. Израснала съм в магазин, знам какво се прави. Вземете Розет и вървете да поспите. Ако ми потрябвате, ще ви повикам. Вървете. Ще ми бъде приятно.

Това стана преди четири дни. Оттогава нито тя, нито аз сме споменавали за случилото се. Розет, разбира се, все още не проумява, че в реалния свят счупената чиния трябва да си остане счупена, независимо колко ни се иска да е обратното. А Зози дори не се е опитвала да повдигне въпроса за Случката и аз съм ѝ благодарна за това. Естествено, тя е наясно, че нещо се е случило, но като че ли няма нищо против да остави нещата без внимание.

– В какъв магазин си израснала, Зози?

– В книжарница. От онези за езотерична литература, нали се сещаш.

– Наистина ли?

– Майка ми се интересуваше от такива неща. Атрибути на купешката магия. Карти Таро. Продаваше тамян и свещи на побъркани хипита с несресани коси и без пари.

Усмихнах се, макар че се почувствах малко неловко.

– Но това беше много отдавна – добави тя. – Забравила съм повечето неща.

– Все пак още ли... вярваш? – попитах аз.

Зози се усмихна.

– Вярвам, че можем да предизвикваме промени.

Мълчание.

– А ти?

– Някога вярвах. Но вече не.

– Може ли да попитам защо?

Аз поклатих глава.

– Някой друг път.

– Добре – съгласи се тя.

Знам, знам. Опасно е. Всяко действие – дори и най-незначителното – води до последици. Магията има висока цена. Трябваше ми много време, за да го разбера – след Ланскене, след Ле Лавьоз, – но сега ми се струва толкова очевидно, след като последиците от нашето пътуване се разширяват около нас като кръгове на повърхността на езеро, предизвикани от хвърлено камъче.

Да вземем майка ми, толкова щедра на подаръци, която раздаваше късмет и добрина, докато ракът в нея растеше като лихва в депозитна сметка, за чието съществуване тя дори не подозираше. Вселената следи баланса по сметките. Дори за такива дребни неща като талисман, заклинание, кръг, начертан върху пясъка, трябва да се плаща. С кръв.

Разбирате ли, съществува симетрия. За всеки добър късмет – удар, за всяка сполука – страдание. Окачим ли червена торбичка над нашата врата, някъде другаде пада сянка. Запалим ли свещ за пропъждане на лошия късмет, нечия къща отсреща пламва и изгаря до основи. Фестивал на шоколада – смърт на приятел.

Злополука.

Случка.

Затова не мога да се доверя на Зози. Твърде много ми допада, за да рискувам да изгубя доверието ѝ. Децата също като че ли я харесват. У нея има нещо младежко, нещо по-присъщо за възрастта на Анук, отколкото за моята, и това я прави по-достъпна.