Мислите ли, че бих го направила? Два пъти съм се омъжвала (макар и нито веднъж с истинското си име), а нито за миг не ми е хрумвало да искам дете. Животът много се усложнява, така съм чувала, а и впрочем в моя занаят не мога да си позволя излишен багаж.
И все пак...
Начертах във въздуха кактусовия знак на Ксочипили, като внимавах да не видят ръката ми. Ксочипили сладкодумният, богът на пророчествата и на сънищата. Не че особено се интересувам от пророчества. Но съм установила, че непредпазливото бърборене може да донесе плодове, а в моя бранш всяка информация е разменна монета.
Символът блесна, задържа се във въздуха за секунда-две и се разсея като сребристо кръгче дим в тъмния въздух.
В първия момент нищо не се случи.
Е, честно казано, не бях и очаквала кой знае какво. Но бях любопитна, а и тя ми дължеше поне малка отплата за усилията, които бях положила, за да я проуча, нали?
Затова отново начертах знака. Ксочипили, който нашепва, който отключва тайни, който подтиква към откровения. И този път резултатът далеч надхвърли очакванията ми.
Първо видях как цветовете ѝ пламнаха. Само за кратко, но много ярко, като огън в пещ, след като сте хвърлили парче сухо дърво. Почти в същото време ведрото настроение на Розет рязко се промени. Тя се огъна като дъга в ръцете на майка си, започна да се върти и да издава звуци на недоволство. Голата крушка ѝ отвърна с енергично примигване – и точно в същия момент една пирамида от метални кутии, наредена на витрината, се срути с трясък, който можеше да събуди мъртвец.
Ян Шарбоно загуби равновесие, направи крачка встрани и удари хълбока си в ръба на тезгяха.
Под тезгяха имаше няколко лавици, на които бяха наредени красиви стъклени чинийки, пълни с бадеми в шоколад с розова, златиста, сребриста и бяла глазура. Чинийките задрънчаха, тя машинално протегна ръка, за да ги удържи и една чинийка падна на пода.
– Розет! – Ян почти плачеше.
Чух как чинийката се строши при удара си в пода и бонбоните се разпиляха по теракотовите плочки.
Чух звъна от строшено стъкло, но не погледнах надолу; вместо това наблюдавах Розет и Ян, детето пламнало в най-ярките си цветове, майката – толкова неподвижна, че можеше да мине за каменна статуя.
– Нека ви помогна – аз се наведох да събера разпилените бадеми.
– Не, моля ви...
– Готово – казах.
Чувствах колко е напрегната, като кълбо от нерви, готово да се пръсне. Със сигурност не беше заради счупената чиния – от опит знам, че жени като Ян Шарбоно не се разстройват заради някакви парчета строшено стъкло. Но и най-малката дреболия може да причини изригването: лош ден, главоболие, съчувствие от непознат.
И тогава я видях с крайчеца на окото си, сгушена под тезгяха.
Беше ярко златистооранжева, нарисувана непохватно, но от дългата завита опашка и лъскавите очички ясно личеше, че е някакъв вид маймунка. Рязко се обърнах, за да я разгледам, и тя оголи насреща ми острите си зъби, преди да се изпари в празния въздух.
– Бам – каза Розет.
Последва дълго, дълго мълчание.
Вдигнах чинията – беше от синьо стъкло, леко завито по краищата. Бях чула как се строши – звучно, като пукот на конфети, като разпилени късчета шрапнел по плочките. И въпреки това лежеше цяла-целеничка в ръката ми. Съвсем здрава.
Бам, помислих си аз.
Все още настъпвах разпилените по пода бонбони, които стържеха като зъби под краката ми. Сега Ян Шарбоно ме гледаше с боязливо мълчание, което се увиваше около мен като копринен пашкул.
Можех да кажа: "Е, извадихте късмет", или просто мълчаливо да оставя чинията на мястото ѝ, но си помислих: сега или никога. Действай, докато съпротивата е слаба. Може да нямаш друга възможност.
Затова аз се изправих, погледнах Ян право в очите и я озарих с най-очарователната усмивка, на която бях способна.
– Няма нищо – казах. – Знам от какво имате нужда.
В първия момент тя се вцепени и ме изгледа втренчено, изпълнена с надменност и дръзко недоумение.
Аз я хванах за ръка и се усмихнах.
– Горещ шоколад. Горещ шоколад по моя лична рецепта. Лют червен пипер, индийско орехче, "Арманяк" и малко черен пипер. Хайде. Не спорете. Вземете и малката.
Ян мълчаливо ме последва в кухнята.
Право в целта.
Сряда, 14 ноември
НИКОГА НЕ СЪМ ИСКАЛА ДА БЪДА ВЕЩИЦА. НИКОГА НЕ съм мечтала за това, макар майка ми да твърдеше, че е чувала моя зов месеци преди да се появя на сцената. Разбира се, аз не помня. Ранното ми детство е смътна мозайка от места, миризми и хора, отминаващи с бързината на влакове, спомени за минаване на граници без документи, пътуване под различни имена, измъкване от евтини хотели посред нощ, посрещане на слънцето всеки ден на ново място и бягане, вечно бягане, още тогава. Сякаш единственият начин да оцелеем беше да бягаме по всяка артерия, вена, капиляр на картата, без да оставяме нищо след себе си, дори сенки.
Читать дальше