Джоан Харис - Бонбонени обувки

– Е, не си – отвърна тя, докато остъргваше вътрешността на една ванилова шушулка. Шоколадът беше почти готов и леко къкреше в тенджерата. – Искаш ли? Хубав е.

– Не, благодаря.

– Добре.

Мама наля шоколад на Розет, поръси го със стърготини и добави голяма лъжица сметана. Изглеждаше добре и миришеше още по-хубаво, но аз не исках тя да разбере. Погледнах в бюфета и намерих половин кроасан, останал от закуска, и конфитюр.

– Не обръщай внимание на Сюзан – каза мама, докато си наливаше шоколад в чашка за еспресо. Забелязах, че нито тя, нито Розет използват чашите с надпис "шоколад".

– Знам какво представляват хората като нея. Опитай да се сприятелиш с други деца.

Е, по-лесно е да се каже, отколкото да се направи. А и какъв е смисълът? Те и без това няма да познават истинската ми същност. Чужда коса, чужди дрехи, чуждо "аз".

– Като например?

– Не знам – гласът ѝ прозвуча нетърпеливо и тя прибра подправките в шкафа. – Все трябва да има някой, с когото да се разбираш.

Искаше ми се да ѝ кажа, че вината не е моя. Защо си мисли, че аз създавам трудностите? Проблемът е, че мама никога не е ходила на училище – учила се е от живота, или поне така казва – и нещата, които знае, е прочела в детските книжки или е видяла от другата страна на училищната ограда. А отвътре, повярвайте ми, не всичко е игра и веселба.

– Е? – все същото нетърпение, тонът, който казва: "Трябва да си благодарна, аз толкова се трудих, за да стигнеш дотук, да те изпратя в хубаво училище, да те опазя от живота, който аз съм водила..."

– Може ли да те питам нещо?

– Разбира се, Нану. Какво има?

– Баща ми чернокож ли е?

Тя се стресна толкова незабележимо, че нямаше да го усетя, ако не беше промяната в цветовете ѝ.

– Така разправя Шантал в училище.

– Наистина ли? – попита мама и започна да реже хляб за Розет.

Хляб, нож, шоколад за мазане. Розет, която върти филията в малките си пухкави пръстчета. Напрегнатата съсредоточеност на мама, докато реже хляба. Не мога да отгатна за какво мисли. Очите ѝ са черни като Африка, непроницаеми.

– Има ли значение? – попита тя накрая.

– Не знам – казах аз и свих рамене.

Тогава мама се обърна към мен и за секунда ми заприлича на предишната мама, която никога не се интересуваше какво мислят хората.

– Знаеш ли, Анук – бавно заговори тя, – дълго време изобщо не смятах, че имаш нужда от баща. Мислех, че винаги ще бъдем само двете, тъй както бях аз с моята майка. И после се появи Розет, и аз си казах, че може би... – мама млъкна, усмихна се и смени темата толкова бързо, ме в първата минута дори не разбрах, че я е сменила, както правят измамниците по панаирите с трите чаши и топчето. – Харесваш Тиери, нали? – попита тя.

Аз отново свих рамене.

– Не е лош.

– Мислех, че го харесваш. Той те харесва.

Отхапах крайчеца на кроасана си. Розет седеше в малкото си столче и играеше на самолет с филията хляб.

– Искам да кажа, че ако вие двете не го харесвате...

Всъщност не ми харесва кой знае колко. Много е гръмогласен и мирише на пури. И винаги прекъсва мама, докато тя говори, и ме нарича "млада госпожице", уж на шега, и изобщо не разбира Розет, не разчита знаците, които тя му прави, и винаги произнася натъртено дълги думи и ми обяснява какво значат, все едно не знам.

– Не е лош – повторих аз.

– Ами... Тиери иска да се ожени за мен.

– Откога? – попитах.

– За пръв път ми спомена миналата година. Тогава аз не исках да се обвързвам с никого – трябваше да мисля за Розет и за мадам Пусен – и той каза, че няма нищо против да почака. Но сега останахме сами...

– Нали не си се съгласила? – извиках аз, прекалено силно за Розет, която запуши ушите си с ръце.

– Сложно е – гласът ѝ прозвуча уморено.

– Винаги така казваш.

– Защото винаги е сложно.

Е, не разбирам защо. На мен ми изглежда съвсем просто. Тя никога не се е омъжвала, нали? В такъв случай защо ѝ е да го прави сега?

– Нещата се промениха, Нану – каза мама.

– Кои неща? – полюбопитствах аз.

– Да започнем от сладкарницата. Наемът е платен до края на годината. Но след това... – тя въздъхна. – Няма да е лесно да се справяме. А не мога просто да вземам пари от Тиери. Той постоянно ми предлага, но няма да е честно. Затова си помислих...

Разбира се, виждах, че нещо не е наред. Но мислех, че ѝ е мъчно за мадам Пусен. Сега ми стана ясно, че причината е Тиери и безпокойството ѝ, че може да не одобря техните планове.

И то какви планове. Представям си ни четиримата заедно. Мама, татко и две дъщери, сякаш излезли от разказ на графиня Дьо Сегюр. Ще ходим на църква, всеки ден ще ядем пържоли с пържени картофи, ще носим рокли от "Галери Лафайет". Тиери ще държи наша снимка на бюрото си, направена от професионален фотограф, на която аз и Розет сме облечени еднакво.