Джоан Харис - Бонбонени обувки

– Защото, нали разбираш, хората могат да си помислят...

– Ако под "хората" разбираш Шантал...

– Не – отсече Сюзан сърдита, но розовото ѝ лице стана по-наситено розово и тя избягваше да ме гледа в очите. – Слушай – продължи тя, като ме прегърна през раменете, – ти си нова в това училище. Не те познаваме отдавна. Повечето тук сме ходили заедно в подготвителния клас. Научили сме се да се нагаждаме.

Научи се да се нагаждаш. Преди време в Ланскене имах една учителка, мадам Дру, която казваше точно това.

– Но ти не си като нас – продължи Сюз. – Отдавна се опитвам да ти помогна...

– Как ми помагаш? – сопнах се аз, като помислих за домашното си по география и за това как никога, ама никога не успявам да свърша нищо свое, когато тя е наблизо. Винаги играем нейните игри, говорим за нейните проблеми, а веднага щом се появи някой по-интересен, тя казва "Ани, стига си ходила по петите ми".

Сюз знаеше, че не съм искала да ѝ се сопвам, но ме погледна обидено, отметна косата си (която беше изправила) като възрастна или поне тя така си мисли, и каза:

– Е, щом не искаш да ме послушаш...

– Добре – прекъснах я аз. – Какво у мен не е както трябва?

Тя ме погледна втренчено. После удари звънецът за часа, Сюз се усмихна доволно и ми подаде сгънат лист хартия.

– Съставих ти списък.

Прочетох списъка в часа по география. Мосю Жестен разказваше за Будапеща, където някога е живял, но сега вече не си спомням много от разказаното. Помня само реката, снега и стария квартал, който по някаква причина оприличих на Монмартър заради криволичещите улички, стръмните стълби и стария замък навръх хълма. Списъкът заемаше половин страница от тетрадка, изписана със спретнатия закръглен почерк на Сюз. Имаше съвети за поддържане на външния вид (изправяне на косата, пилене на ноктите, обезкосмяване на краката, ползване на дезодорант), за облеклото (не на чорапите в комбинация с поли, да нося розово, но не оранжево), за книгите (да на книгите за момичета, не на момчешките книги), филмите и музиката (само най-последни хитове), какво да гледам по телевизията, какви сайтове да посещавам (сякаш имам компютър, но както и да е), как да прекарвам свободното си време и какъв модел мобилен телефон да ползвам.

Отначало помислих, че това е поредната шега, но след училище, докато чакахме на опашка за автобуса, разбрах, че е сериозно.

– Трябва да положиш усилия – обясни Сюз. – Иначе хората ще кажат, че си откачалка.

– Не съм откачалка – възразих аз. – Просто съм...

– Различна.

– Какво лошо има в това да си различен?

– Виж, Ани, ако искаш да имаш приятели...

– Истинските приятели не се интересуват от такива неща.

Сюз почервеня. Често го прави, когато е ядосана, и тогава лицето ѝ никак не подхожда на косата ѝ.

– Е, аз се интересувам – изсъска тя и очите ѝ се стрелнаха към първата групичка на опашката.

Реденето на опашка за автобуса е подчинено на правила, тъй както има правила за влизане в класната стая или за избора на съотборници в игрите. Ние със Сюз стоим горе-долу по средата. Пред нас са любимците на училището: момичетата от училищния отбор по баскетбол, по-големите ученички, които червят устните си, навиват полите си в колана, за да изглеждат по-къси, и пушат "Житан" извън двора на училището. След тях са момчетата: най-хубавите, спортистите, които ходят с вдигнати яки и с гелосани коси.

Там е и новото момче, Жан-Лу Рембо. Сюзан си пада по него. Шантал също го харесва, но той като че ли почти не ги забелязва и не участва в техните игри. Започвам да разбирам какво си е наумила Сюз.

Откачалките и загубеняците стоят най-отзад. Първи са чернокожите деца от другия край на Монмартър, които ходят в група и не говорят с останалите. Там е и Клод Мьоние, който заеква, дебелата Матилд Шагрен и мюсюлманките, около десетина, скупчени в края – заради техните забрадки се вдигна такъв шум в началото на срока. Забелязах, че и сега ги носят: слагат ги в мига, в който излязат от вратата на училището, защото в училище им е забранено. Сюз смята, че е глупаво да носят забрадки и че трябва да бъдат като нас, щом искат да живеят в нашата страна, но тя само повтаря приказките на Шантал. Не виждам защо една забрадка е по-различна от тениска или чифт джинси. Естествено, че е тяхна работа какво ще носят.

Сюз продължава да гледа Жан-Лу. Той е доста висок, хубав, предполагам, с черната си коса и дългия бретон, който закрива половината му лице. Жан-Лу е на дванайсет, по-голям е от нас. Би трябвало да е в по-горен клас. Сюз казва, че миналата година е повтарял класа, но е много умен, винаги пръв по всичко. Много момичета го харесват, но днес той просто стоеше облегнат на спирката и гледаше през обектива на малкия си дигитален фотоапарат, с който никога не се разделя.