Джоан Харис - Бонбонени обувки

– Прекрасен шоколад – отбеляза Тиери, за да ми достави удоволствие, стиснал малката чашка в ръце, повече свикнали да строят стени.

Аз отпих от своя шоколад: ухаеше на есен и сладък дим, на празнични огньове, храмове, траур и скръб. Трябваше да сложа малко ванилия, помислих си. Ванилия – като сладолед, като детство.

– Малко е горчив – каза Тиери и сложи вътре бучка захар. – Е, какво ще кажеш за една следобедна почивка? Разходка по "Шанз-Елизе", кафе, обяд, магазини...

– Тиери – започнах аз, – много мило от твоя страна, но просто не мога да затворя сладкарницата за целия следобед.

– Наистина ли? Изглежда ми съвсем празна.

Успях да потисна желанието си да му отвърна грубо.

– Не си допил шоколада си.

– А ти не отговори на въпроса ми, Ян – погледът му се спря на ръката ми. – Виждам, че не носиш пръстена. Това означава ли, че отговорът ти е "не"?

Неволно се разсмях. Тиери често ме разсмива с прямотата си. И изобщо не разбира защо.

– Просто предложението ти ме изненада.

Той ме погледна над чашата си с шоколад. Очите му бяха уморени, сякаш не беше спал, а около устата му имаше бръчки, които по-рано не бях забелязвала. Те загатваха за уязвимост, която ме смути и изненада: толкова дълго си бях повтаряла, че нямам нужда от него, а никога не ми беше хрумвало, че той може да има нужда от мен.

– Е, можеш ли да ми отделиш един час?

– Изчакай само да се преоблека – казах аз.

Очите му изведнъж светнаха.

– Така те искам! Знаех, че ще се съгласиш.

Той отново заприлича на себе си – краткият миг на несигурност беше отминал. Тиери стана и натъпка кокосовата сладка в устата си (забелязах, че шоколадът остана недопит). Усмихна се на Розет, която все така си играеше на пода.

– Е, млада госпожице, как мислиш? Искаш ли да отидем в Люксембургската градина, да си поиграем с корабчетата на езерото...

Розет вдигна глава с блеснали очи. Тя много обича корабчетата и човека, който ги дава под наем; ако можеше, щеше да стои там цяло лято...

Розет започна енергично да прави знаци: "Корабчета".

– Какво казва? – попита с недоумение Тиери.

Аз му се усмихнах.

– Казва, че ще бъде чудесно.

Изведнъж изпитах прилив на нежност към Тиери заради ентусиазма му, добротата му. Знам, че му е трудно да общува с Розет – да понася странното ѝ мълчание, нежеланието ѝ да се усмихне, – затова бях благодарна за усилията, които полагаше.

Горе свалих вмирисаната на шоколад престилка и се преоблякох в червена рокля. Отдавна не бях носила дреха в такъв цвят, но се нуждаех от нещо, с което да противостоя на студения ноемврийски вятър, пък и си казах, че отгоре ще облека палтото. С мъка сложих на Розет анорак и ръкавици (неща, които тя по някаква причина не може да понася) и после тримата взехме метрото до Люксембургската градина.

Толкова е странно да бъда туристка в града, в който съм се родила. Но Тиери мисли, че съм чужда тук и с такава радост ми показва своя свят, че не мога да го разочаровам. Днес градината е свежа и ясна, окъпана в слънце под калейдоскоп от есенни листа. Розет обича окапалите листа, рита ги и те образуват големи цветни дъги. Обича и езерцето, където наблюдава корабчетата играчки с тържествена наслада.

– Кажи "корабче", Розет.

– Бам – отвръща тя и измерва Тиери с котешкия си поглед.

– Не, Розет, "корабче" – поправя я той. – Хайде, можеш да кажеш "корабче".

– Бам – повтаря Розет и прави знак за "маймуна".

– Стига толкова – аз ѝ се усмихвам, но сърцето ми бие неудържимо. Днес тя се държа толкова добре, тичаше с яркозеления си анорак и червената си шапка като анимирана коледна украса, като от време на време викаше: "Бам-бам-бам!", сякаш стреляше по невидими врагове, не се смееше (Розет рядко се смее), а се беше съсредоточила с ожесточено внимание върху това, което прави, стиснала устни, сбърчила вежди, сякаш тичането е предизвикателство, на което не може да се гледа несериозно.

Но сега във въздуха витаеше опасност. Вятърът се беше променил, виждах златисти искрици с крайчеца на окото си и започнах да си мисля, че е време...

– Само по един сладолед – казва Тиери.

Корабчето ловко се завърта във водата, обръща се надясно на деветдесет градуса и поема към средата на езерото. Розет ме поглежда дяволито.

– Не, Розет.

Корабчето отново се обръща, този път към будката за сладолед.

– Добре, само по един.

Целунахме се, докато Розет ядеше сладоледа си край езерото, и Тиери беше топъл и леко миришеше на тютюн като нечий баща, и ръцете му в кашмирени ръкави бяха обгърнали по мечешки моята тънка рокля и есенното ми палто.