Джоан Харис - Бонбонени обувки

– Ян, може би трябва да поговорим – усмивката му изчезна и сега гледаше като предприемач, като човека, започнал работа на четиринайсет години с баща си, за да обновят една малка схлупена къщурка до Гар дю Hop, и стигнал до положение на преуспяващ парижки търговец на недвижими имоти. – Знам, че ти е тежко. Но наистина не е казано, че трябва да бъде така. За всеки проблем си има решение. Знам колко беше привързана към мадам Пусен, колко ѝ помагаше, и ценя това...

Той си мисли, че това е истината. Може и да е било така, но аз съм наясно, че съм използвала мадам Пусен, тъй както използвах измисленото си вдовство като извинение, за да отложа неизбежното, ужасния момент, от който няма връщане назад...

– Но може би има начин да продължиш напред.

– Да продължа напред? – попитах аз.

Тиери се усмихна.

– Мисля, че това е добра възможност за теб. Разбира се, всички скърбим за мадам Пусен, но донякъде това те освобождава от задълженията към нея. Можеш да постъпиш както искаш, Ян, но мисля, че намерих място, което ще ти хареса...

– Искаш да кажеш, че трябва да се откажа от сладкарницата? – за момент ми се стори, че той говори на неразбираем език.

– Хайде, Ян. Виждал съм счетоводните ти книги. Знам какво е положението. Вината не е твоя, ти работиш толкова много, но търговията никъде не върви и...

– Тиери, моля те. Не искам да говоря за това сега.

– Тогава какво искаш? – попита Тиери с раздразнение.

– Бог ми е свидетел, достатъчно дълго зачитах чувствата ти. Не виждаш ли, че искам да ти помогна? Защо не ми позволиш да направя каквото мога?

– Извинявай, Тиери. Знам, че намеренията ти са добри. Но...

И тогава в съзнанието ми изникна нещо. Случва ми се понякога в моменти на непредпазливост: отражение в чаша кафе, случайно проблясване в огледало, образ, плуващ сред облаци пара по лъскавата повърхност на прясно разтопено блокче шоколад.

Кутийка. Малка небесносиня кутийка...

Какво имаше в нея? Не можех да определя. Но в мен се надигна паника, гърлото ми пресъхна, чух воя на вятъра в уличките и в този момент ми се прииска само да грабна децата си и да бягам, да бягам...

Вземи се в ръце, Виан.

Овладях гласа си, доколкото можах.

– Не може ли да говорим за това, след като видя как ще тръгне?

Но Тиери беше като ловджийско куче, бодро, нетърпеливо и неподатливо на укротяване. Все още държеше ръка в джоба на палтото си, сякаш напипваше нещо вътре.

– Опитвам се да ти помогна, за да ти потръгне. Не разбираш ли? Не искам да се претрепваш от работа. Не си струва заради някакви кутии шоколадови бонбони. Това занимание прилягаше на мадам Пусен. Но ти си млада, умна, животът е пред теб...

И тогава разбрах какво съм видяла. Сега изпъкваше съвсем ясно в съзнанието ми. Малка синя кутийка от бижутер от "Бонд Стрийт", един-единствен диамант, грижливо подбран с помощта на продавачката, малък, но много бистър, сгушен в кадифената подплата...

О, моля те, Тиери. Не тук. Не сега.

– В момента не ми трябва помощ – отвърнах му аз с най-ослепителната си усмивка. – Изяж си киселото зеле. Вкусно е...

– И ти почти не си яла – отбеляза той.

Лапнах една лъжица.

– Ето, виждаш ли?

Тиери се усмихна.

– Затвори очи.

– Точно тук ли?

– Затвори очи и протегни ръка.

– Тиери, моля те... – направих опит да се засмея. Но гласът отекна дрезгаво в гърлото ми, като зрънце грах в кратуна, което подрънква безпомощно в опит да излезе навън.

– Затвори очи и преброй до десет. Ще ти хареса. Обещавам. Това е изненада.

Какво можех да направя? Подчиних се. Протегнах ръка като малко момиче, усетих нещо в дланта си – нещо дребно, с големината на шоколадов бонбон, загънат в хартийка.

Когато отворих очи, Тиери го нямаше. А в дланта ми лежеше кутийката от "Бонд Стрийт", точно такава, каквато я бях видяла само преди миг, с пръстена, блеснал самотно и невъзмутимо върху леглото от тъмносиньо кадифе.

ЕТО, КАЗАХ ВИ. ТОЧНО КАКТО СИ МИСЛЕХ. НАБЛЮДАВАХ ги по време на напрегнатия семеен обяд: Ани с ореола си от пеперудено синьо, другото дете, златисточервено, прекалено малко, за да ми върши работа, но въпреки това интригуващо, мъжът – гръмогласен, но не особено забележителен, и накрая майката, неподвижна и наблюдателна, с толкова размити цветове, че изглежда почти безлична, като едва различимо отражение на улиците и небето в мътна вода.

Тук определено долавям слабост. Нещо, което може да ми даде така необходимото предимство. Подсказва ми го ловният инстинкт, който съм развила през годините, способността да надушвам слабата газела, без дори да отварям очи. Тя е подозрителна, но има хора, които искат да вярват в неща като магии, любов, делови предложения, които гарантират възвръщане на инвестициите им, и това ги прави уязвими за такива като мен. Тези хора винаги се хващат на въдицата – какво да направя, като са такива?