Джоан Харис - Бонбонени обувки

Тиери казва за нея, че е "малко мудна" или че "изостава" и все повтаря да я заведа "да я прегледат". Досега не е споменавал за аутизъм, но и това ще стане – и той като много други мъже на неговата възраст чете "Льо Поан" и мисли, че това го прави специалист по всичко. Аз от своя страна съм само жена, а освен това съм майка, което допълнително ми пречи да гледам обективно на нещата.

– Кажи "лъжица", Розет.

Розет взе лъжицата и започна да я разглежда с любопитство.

– Хайде, Розет. Кажи "лъжица" – повтори Тиери.

Розет завика "ууу" като сова и започна да описва фигури с лъжицата по покривката. Всеки би си помислил, че се подиграва на Тиери. Аз бързо взех лъжицата от ръката ѝ. Анук прехапа устни, за да не се разсмее.

Розет я погледна и се усмихна.

"Стига" – каза ѝ Анук на езика на глухонемите.

"Глупости" – отвърна Розет.

Аз се усмихнах на Тиери.

– Тя е само на три...

– Почти на четири. Достатъчно е голяма.

Лицето на Тиери придоби онова невъзмутимо изражение, с което сякаш ме укорява, че не му помагам. То го прави да изглежда по-стар, по-далечен – и изведнъж почувствах прилив на гняв. Знаех, че е несправедливо, но не можех да се сдържа. Не обичам да ми се месят.

Стреснах се от лекотата, с която бях готова да го изрека на глас – и тогава видях как сервитьорката, Зози, ме гледа с шеговит интерес в дълбоките си сини очи, затова прехапах устни и си замълчах.

Казвам си, че трябва да бъда благодарна на съдбата за Тиери. Не само заради сладкарницата или помощта, която ни оказа през последната година, или заради подаръците за мен и за децата. Просто Тиери е по-голям от живота. Сянката му закрива и трите ни и под нея ставаме наистина невидими.

Но днес той беше необичайно въодушевен, постоянно ровеше в джоба си за нещо. Гледаше ме въпросително над халбата с бира.

– Всичко наред ли е?

– Просто съм уморена.

– Имаш нужда от почивка.

– Почивка? – за малко да се изсмея. – Почивните дни са за продаване на бонбони.

– Значи ще продължиш да работиш в сладкарницата?

– Разбира се. Защо не? До Коледа остават по-малко от два месеца и...

– Ян – прекъсна ме той, – ако мога да ти помогна с нещо, с пари или друго... – Тиери протегна ръка към моята.

– Ще се оправя – казах аз.

– Разбира се. Разбира се – той прибра ръката си в джоба.

Повтарям си, че намеренията му са добри; и все пак нещо в мен се бунтува при мисълта за чужда намеса, колкото и добронамерена да е. Толкова дълго съм се справяла сама, че нуждата от помощ – от каквато и да било помощ – ми изглежда като опасна слабост.

– Не можеш да работиш в сладкарницата сама. Ами децата? – попита Тиери.

– Ще се оправя – повторих аз. – Мога...

– Не можеш да правиш всичко сама – сега в тона му се долавяше досада, раменете му бяха прегърбени, ръцете – пъхнати дълбоко в джобовете.

– Знам. Ще намеря някого да ми помага.

Отново погледнах към Зози, която държеше по една голяма чиния във всяка ръка и се шегуваше с играчите на белот в дъното на заведението. Изглеждаше толкова уверена, толкова независима, толкова вярна на себе си в движенията, с които поднасяше чиниите, събираше празните чаши, отблъскваше ръцете, които посягаха да я опипат, къде с шеговит коментар, къде с престорено шляпване.

Е, и аз бях такава, помислих си. Това съм аз преди десет години.

Не, няма и десет, защото Зози едва ли е много по-млада от мен, но се чувства толкова по-непринудено в кожата си, тя е толкова повече Зози, отколкото аз някога съм била Виан.

Коя е Зози, питам се. Очите ѝ виждат много по-надалеч от мръсните съдове и банкнотата, сгъната под ръба на чинията. Сините очи са по-лесни за разчитане, но занаятът, който ми е вършил работа толкова пъти през всичките тези години – макар и не винаги за добро, – по някаква причина при нея не действа. При някои хора е така, казвам си. Но от тъмен или от млечен шоколад, с мек или с твърд пълнеж, по-горчиви с портокалови кори, по-сладки с розов ликьор, "Манон блан" или ванилови трюфели, аз все още нямам представа дали изобщо обича шоколад, а какво остава за любимите ѝ бонбони.

Но защо ми се струва, че тя знае какво обичам аз?

Погледнах Тиери и установих, че той също я наблюдава.

– Не можеш да си позволиш да наемеш продавачка. И без това едва покриваш разходите си.

Отново почувствах прилив на досада. За кого се мисли? Сякаш досега не съм се оправяла сама, сякаш съм някакво дете, което си играе на сладкарница с приятелки. Няма спор, през последните месеци търговията не вървеше. Но наемът е платен до края на годината и със сигурност можем да поправим положението. Коледа наближава и при повече късмет...