Джоан Харис - Бонбонени обувки

И въпреки това за пръв път от години Лоран внимателно подбира дрехите си, не слага обичайната вратовръзка (твърде крещяща, твърде широка), претегля достойнствата на този или онзи костюм, поглежда към старото шише тоалетна вода, използвана за последно на нечия сватба преди години: тя вече мирише на кисело и оставя кафяви петна по чистата бяла риза...

При други обстоятелства сигурно щях да го окуража, да си поиграя със суетността на стареца с надеждата за някоя и друга лесна придобивка: кредитна карта, може би пари, скътани в таен сейф – кражба, за която Лоран не би посмял да докладва.

По всяко друго време щях да го направя. Но мъже като Лоран се намират лесно. Виж, жени като Ян...

Преди години, когато бях друг човек, отидох на кино да гледам филм за древен Рим. Филмът ме разочарова в много отношения: твърде много червена боя и холивудско възмездие. Но особено нереалистични ми се видяха сцените с гладиатори заради публиката от компютърно генерирани хора на фона, които подвикваха, смееха се и размахваха ръце в еднакви движения като анимирани мотиви от тапети. Тогава се питах дали създателите на филма някога са наблюдавали истинска тълпа. Аз съм го правила – обикновено тълпата ми се вижда далеч по-интересна от самия спектакъл – и макар че движенията на тълпата във филма можеха да минат за убедителни, хората бяха безцветни и в поведението им нямаше нищо естествено.

Е, Ян Шарбоно ми прилича на онези хора. Тя е частица от фона, достатъчно реалистична за страничния наблюдател, но поведението ѝ представлява предсказуема поредица от действия. И тя е безцветна – или ако има цвят, се е научила ловко да го прикрива под тази маска на неестественост.

Децата обаче са ярко оцветени. Повечето деца са по-цветни от възрастните, но въпреки това Ани пак изпъква с лазурното си сияние от пеперудено синьо, което предизвикателно се откроява на фона на небето.

Струва ми се, че има още нещо – някаква сянка, която подскача след нея. Видях я за пореден път, докато Ани играеше с Розет пред сладкарницата: Ани развяваше пухкавата си византийска коса, позлатена от следобедното слънце, а Розет, хванала сестра си за ръка, скачаше из локвите на паважа, обута в яркожълти гумени ботуши.

Някаква сянка. Куче, котка?

Е, ще разбера. Знаеш, че ще успея. Дай ми време, Нану. Още малко време.

ДНЕС ТИЕРИ СЕ ВЪРНА ОТ ЛОНДОН С КУП ПОДАРЪЦИ ЗА Анук и Розет и дузина жълти рози за мен.

Беше дванайсет и петнайсет и аз тъкмо се канех да затворя за обедна почивка. Привършвах с опаковането на кутия ореховки за една клиентка и се готвех да прекарам приятна почивка с децата (четвъртък е свободният следобед на Анук). Увих кутията с розова панделка – движение, което бях повтаряла хиляди пъти, – вързах я, после пригладих краищата с острието на ножицата, за да се накъдрят.

– Ян!

Ножицата се изплъзна от ръката ми и къдрицата се развали.

– Тиери! Връщаш се един ден по-рано!

Той е едър мъж, висок и тежък. С кашмиреното си палто едва мина през отвора на малката врата на сладкарницата. Открито лице, сини очи, гъста коса, все още тъмна на повечето места. Големи ръце, свикнали да работят, напукани длани и гладки нокти. Мирис на прах от мазилка, кожа, пот, пържени картофи с бекон и – рядко – гузна дебела пура.

– Липсваше ми – каза той и ме целуна по бузата. – Съжалявам, че не можах да си дойда навреме за погребението. Тежко ли беше?

– Не. Но малко тъжно. Никой не дойде.

– Ти се справяш с всичко, Ян. Не знам как го правиш. Как е търговията?

– Добре.

Всъщност никак: това ми беше втората клиентка за деня, без да броя онези, които влизаха само да разгледат. Но аз се радвах, че Тиери я завари тук – млада китайка с жълто яке, която несъмнено щеше да изяде с удоволствие ореховките си, но кутия ягоди в шоколад би ѝ доставила далеч по-голямо удоволствие. Не че има значение. Това не е моя грижа. Поне вече не.

– Къде са момичетата?

– Горе – казах аз. – Гледат телевизия. Как беше в Лондон?

– Прекрасно. Трябваше да дойдеш.

Всъщност знам как е в Лондон: с майка ми живяхме там около година. Не знам защо не съм му го казвала и защо го оставих да си мисли, че съм родена и израснала във Франция. Може би това е стремеж да бъда обикновена, а може би страх, че ако спомена за майка ми, той ще започне да ме възприема по друг начин.

Тиери е солиден гражданин. Той е син на строител, забогатял от имоти, и рядко се е сблъсквал с необичайни и непостоянни неща. Вкусовете му са обикновени. Тиери яде пържоли, пие червено вино, обича децата, тромавите шеги и глупавите рими, предпочита жени, които носят поли, по навик ходи на църква в неделя, няма предразсъдъци към чужденците, но би предпочел да не са толкова много. Харесва ми и все пак не би ми хрумнало да му се доверя – нито на когото и да било другиго.