Джоан Харис - Бонбонени обувки

През цялото това време – и за голямо безпокойство на майка ми – аз не се приобщавах към никакви групи. Тя не го одобряваше, струваше ѝ се някак неморално от моя страна да изграждам своя система от множество отделни частици и вярвания и много искаше да се присъединя към някоя приятна, дружелюбна секта, където има представители от двата пола, където ще имам социални контакти и ще се срещам с безобидни момчета – или да стана член на нейната морска школа и да следвам делфините.

– Но в какво вярваш всъщност? – питаше майка ми и нервно намотаваше на дългия си пръст някой от пъстрите си нанизи от мъниста. – Искам да кажа, къде е душата на вярата ти, къде е аватарът?

Аз свивах рамене.

– Защо трябва да има душа? Интересува ме кои неща действат, не колко ангела могат да се съберат на главата на карфицата или какъв цвят свещ да запаля, когато правя магия за любов.

Всъщност вече бях открила, че в съблазняването цветните свещи значително отстъпват на оралния секс.

Майка ми невинно въздишаше и казваше нещо от рода на това, че трябва да следвам своя път. И аз го правех, още оттогава следвах своя път. Той ме отведе на много интересни места – тук например, – но никога досега не ми бе предоставял доказателства за това, че има и други като мен.

Може би до днес.

Ян Шарбоно. Звучи прекалено гладко, за да е напълно правдоподобно. И все пак в цветовете ѝ има нещо, което загатва за измама, макар че вероятно се е научила как да се прикрива, затова мога да зърна истината само когато защитните ѝ сили са отслабени.

"Мама не иска да се различаваме от другите."

Интересно.

И как беше името на онова село? Ланскене? Казах си, че трябва да го потърся. Там можех да намеря нещо, някакъв намек за скандал в миналото, някакви сведения за майка с дете, които да хвърлят светлина върху това загадъчно семейство.

След като се порових в интернет, намерих само две места, където се споменаваше това име – два сайта, посветени на фолклора и обичаите на Югозападна Франция, в които името Ланскене су Тан се свързваше с популярен великденски фестивал, проведен за пръв път преди около четири години.

Фестивал на шоколада. Нищо чудно.

Хм. Дали се беше отегчила от селския живот? Дали си беше създала врагове? Защо си беше тръгнала?

Тази сутрин сладкарницата беше съвсем пуста. Наблюдавах я от "Льо Пти Пенсон" и до дванайсет и половина нямаше жива душа. Петък – и никакви клиенти: нито дебелият мъж, който не спира да бърбори, нито някой съсед или случайно минаващ турист.

Какво му има на това място? Би трябвало да гъмжи от посетители, а то е едва забележимо, сгушено в ъгъла на белия площад. Със сигурност не е добре за търговията. Не с нужно кой знае какво, за да се поизлъска, да се обнови, да заблести както онзи ден – и въпреки това Ян не прави нищо. Защо, питам се? Майка ми цял живот се стремеше да се отличава – защо тази жена полага такива усилия да се прави на обикновена?

ТИЕРИ СЕ ПОЯВИ КЪМ ДВАНАЙСЕТ ЧАСА. ОЧАКВАХ ГО, разбира се, и бях прекарала безсънна нощ в неспокойни мисли за това как да се държа при следващата ни среща. Как ми се иска никога да не бях вадила онези карти – Смъртта, Влюбените, Кулата, Колелото на Съдбата, – защото сега това ми се струва почти неминуемо и всички дни и месеци от живота ми са наредени като плочки от домино, готови да паднат...

Разбира се, че е абсурдно. Аз не вярвам в неминуемата съдба. Вярвам, че имаме избор, че вятърът може да бъде овладян, а Черния призрак – изигран, дори Достопочтените могат да бъдат укротени.

Но с цената на какво, питам се. И това ми пречи да спя нощем, това ме накара да се стресна, щом звънчетата над вратата издрънчаха предупредително и Тиери влезе с онова изражение на лицето – изражение на упорство, така характерно за него понякога, когато има недовършена работа.

Помъчих се да спечеля време. Предложих му горещ шоколад, който той прие без особен ентусиазъм (предпочита кафе), но поне ръцете ми бяха заети с нещо. Розет се занимаваше с играчките си на пода и Тиери я гледаше как играе: тя се ровеше в кутията ми за копчета и ги подреждаше в концентрични кръгове върху теракотовите плочки.

По друго време той щеше да направи забележка, да каже, че е нехигиенично или че Розет може да се задави с някое копче. Но днес не каза нищо: тревожен знак, на който се опитах да не обръщам внимание, докато приготвях шоколада.

Сипах мляко в тенджерата, шоколадов кувертюр, захар, индийско орехче, лют червен пипер. Една кокосова сладка на чинийката. Успокояващо, като всички ритуали; жестове, предадени от майка ми на мен, от мен на Анук и може би от Анук на нейната дъщеря – един ден в далечно бъдеще, твърде далечно, за да мога да си го представя.