Джоан Харис - Бонбонени обувки

– О, Боже – прошепна Сюз.

– Добре, защо поне веднъж не го заговориш?

Сюз гневно ми изсъска да мълча. Жан-Лу вдигна за кратко глава, стреснат от звука, после отново се съсредоточи върху фотоапарата си. Сюз поруменя още повече.

– Той ме погледна! – изписка тя, скри се под качулката на якето си, обърна се към мен и завъртя очи. – Ще си направя кичури. Има един фризьорски салон, където Шантал си прави нейните – Сюз стисна ръката ми толкова силно, че ме заболя. – Можем да отидем заедно! Аз ще си направя кичури, а ти ще си изправиш косата.

– Стига си говорила за косата ми – отвърнах аз.

– Хайде, Ани! Ще бъде страхотно. И...

– Казах, стига! – бях започнала наистина да се ядосвам.

– Защо все говориш за това?

– О, безнадеждна си – отсече Сюз, загубила самообладание. – Изглеждаш като откачалка и изобщо не ти пука?

Още нещо типично за нея – да говори така, че всяко изречение да звучи като въпрос, дори когато не е.

– Защо трябва да ми пука? – сопнах се аз. Гневът ми се надигаше като кихавица и аз го усещах как наближава, нараства, готов да изригне, независимо дали ми харесва или не. Тогава си спомних какво беше казала Зози в английската чайна и ми се прииска да направя нещо, за да изтрия самодоволството от физиономията на Сюзан. Не нещо лошо – никога не правя такива неща, – но все пак да ѝ дам урок.

Сключих пръсти зад гърба си и заговорих със сянката на гласа си...

Да видим дали ще ти хареса малко разнообразие.

И за миг ми се стори, че виждам нещо. Някаква бегла сянка на лицето ѝ, нещо, което изчезна, преди да съм успяла да го разгледам.

– По-добре откачалка, отколкото клонинг – казах аз.

После се обърнах и тръгнах към края на опашката под погледите на всички, а Сюз стоеше ококорена и грозна, толкова грозна с рижата си коса, червеното си лице и зяпналата уста, докато аз чаках най-отзад да дойде автобусът.

Не знам дали се надявах да ме последва или не. Мислех, че ще дойде при мен, но тя не го направи и когато най-после автобусът дойде, Сюз седна до Сандрин и нито веднъж не ме погледна.

Опитах се да разкажа за това на мама, когато се прибрах, но тя едновременно се мъчеше да говори с Нико, да увива кутия трюфели с ром и да приготвя храна на Розет, а аз не можех да намеря подходящите думи, с които да ѝ обясня как се чувствам.

– Не им обръщай внимание – каза мама, докато сипваше мляко в медна тенджера. – Ела, Нану, наглеждай го за малко. Само леко го бъркай, докато аз загъна тази кутия...

Тя държи продуктите за горещия шоколад в един шкаф в дъното на кухнята. Отпред стоят няколко медни съдини, няколко лъскави формички за шоколадови бонбони и гранитната плоча за темпериране на шоколада. Не че напоследък ги използва, повечето ѝ стари неща са прибрани долу в избата и още докато мадам Пусен беше жива, мама рядко намираше време да прави нашите специалитети.

Но винаги има време за горещ шоколад с мляко и настъргано индийско орехче, ванилия, лют червен пипер, кафява захар, кардамон и седемдесетпроцентен шоколадов кувертюр – единственият шоколад, който си струва да се купува, казва тя – и вкусът му е наситен, съвсем леко горчив точно преди да го преглътнеш, като карамел, когато започне да се сгъстява. Лютият червен пипер му придава жар – не много, едва доловима, – а подправките му придават онзи мирис на църква, който по някаква причина ми напомня за Ланскене и за нощите над сладкарницата, където бяхме само мама и аз, а Чехълчо седеше отстрани и на масата с оранжевите кутии горяха свещи.

Тук, разбира се, няма оранжеви кутии. Миналата година Тиери смени изцяло кухнята. Нормално е да го направи, нали? В края на краищата той е собственикът – има куп пари, а освен това трябва да се грижи за поддръжката на къщата. Но мама настоя да вдигнем цяло празненство и да му приготвим специална вечеря в новата кухня. Чудо голямо. Все едно никога досега не сме имали кухня. Така че сега дори чашите са нови и на тях с красиви букви пише "шоколад". Тиери ги купи – по една за нас трите и за мадам Пусен, – макар че самият той не обича горещ шоколад (знам, защото му слага прекалено много захар).

Някога аз имах своя чаша, тумбеста и червена, подарък от Рижия, леко пукната, с нарисувана отгоре буква "А" – Анук. Вече я няма, дори не помня какво стана с нея. Може да се е счупила или да сме я оставили някъде. Така или иначе няма значение. И без това вече не пия шоколад.

– Сюзан казва, че съм откачалка – заговорих аз, когато мама се върна в кухнята.