Джоан Харис - Бонбонени обувки

Не ме разбирайте погрешно, казах, че той не е лош. Просто...

– Е? – попита мама. – Езика ли си глътна?

Отхапах от кроасана си.

– Нямаме нужда от него – казах аз накрая.

– Но със сигурност имаме нужда от някого. Мислех, че поне това ще разбереш. Ти трябва да ходиш на училище, Анук. Имаш нужда от хубав дом, от баща...

Голям смях. От баща? Как пък не. "Човек сам избира семейството си" – все повтаря мама, но какъв избор дава на мен?

– Анук – каза тя, – правя го за теб...

– Както и да е – аз свих рамене и излязох да си доям кроасана отвън.

ТАЗИ СУТРИН СЕ ОТБИХ В СЛАДКАРНИЦАТА И КУПИХ кутия пияни вишни. Ян беше там заедно с малкото дете. Макар че нямаше други хора, когато влязох, тя изглеждаше разтревожена, почти притеснена, а след като опитах бонбоните, установих, че не са нищо особено.

– Преди ги правех сама – каза Ян, докато ми подаваше пияните вишни, загънати в хартия. – Но с ликьори се работи трудно, а аз все нямам време. Дано ви харесат.

Аз престорено лакомо налапах един бонбон.

– Чудни са – избоботих с уста, пълна с кисела вишнева течност.

Легнала на пода зад касата сред пръснати пастели и листа хартия, Розет тихо си тананикаше нещо.

– Не ходи ли на детска градина?

Ян поклати глава.

– Обичам да я държа под око.

Разбира се, това е очевидно. Но аз виждам и друго, особено сега, когато знам къде да гледам. Лазурносинята врата крие много неща, които редовните клиенти пропускат да забележат. Първо, къщата е стара и доста занемарена. Витрината е доста привлекателна с красиво наредените картонени и метални кутии, а стените са боядисани в приветливо жълто, но въпреки това влагата се прокрадва, дебне в ъглите и под дъските на пода, говори за твърде оскъдни средства и недостиг на време. Някъде са положени усилия да се прикрие разрухата: златиста рисунка на паяжина върху няколко пукнатини, уютна светлина, която примамва още от вратата, някаква приповдигната атмосфера, която обещава повече от тези второразредни шоколадови бонбони.

Опитай ме. Вкуси ме.

Дискретно с лява ръка очертах Окото на Черния Тецкатлипока. Цветовете наоколо лумнаха по-ярко и затвърдиха подозренията ми от първия ден. Някой е поработил тук и не мисля, че е била Ян Шарбоно. В тази приповдигнатост има нещо младо, наивно, жизнерадостно, което говори за свеж, нетрениран ум.

Ани? И кой друг? И майка ѝ? Хм. У нея има нещо, което ме предизвиква, нещо, което зърнах само веднъж – в първия ден, когато тя отвори вратата, щом чу името си. Тогава със сигурност цветовете ѝ бяха по-ярки и нещо ми подсказва, че продължават да бъдат такива, макар че тя предпочита да ги крие.

Легнала на пода, Розет рисуваше и все така тананикаше своята песен без думи:

– Бам-бам-бамммм... Бам-ба-да-бамммм...

– Хайде, Розет. Време е да си лягаш.

Розет не вдигна глава от рисунката си. Пеенето ѝ стана по-силно, сега придружено от потропване на обуто краче по пода:

– Бам-бам-бамммм...

– Стига, Розет – кротко каза Ян. – Време е да оставим пастелите.

Розет не реагира.

– Бам-бам-бамммм... Бам-ба-да-бамммм...

В същото време цветовете ѝ се разгоряха от златистожълто като на хризантема до яркооранжево, тя се разсмя и протегна ръка, сякаш да улови падащите листенца.

– Бам-бам-бамммм... Бам-ба-да-бамммм...

– Шт, Розет!

Сега долових напрежение у Ян. Не беше просто смущението на майка, чието дете се държи неприлично, а по-скоро нещо като предчувствие за наближаваща опасност. Тя грабна Розет, която продължаваше безгрижно да си тананика, и ми се усмихна, сякаш се извиняваше.

– Съжалявам – каза, – винаги прави така, когато е уморена.

– Няма нищо. Много е сладка – отбелязах аз.

От тезгяха падна чаша с моливи, които се търкулнаха по пода.

– Бам – каза Розет и посочи падналите моливи.

– Трябва да я сложа да си легне – каза Ян. – Превъзбужда се, когато не спи следобед.

Отново погледнах Розет. Стори ми се, че изобщо няма вид на дете, което е уморено. Майка ѝ обаче изглеждаше съсипана: бледа и безцветна със строго подстриганата си коса и евтиния си черен пуловер, от който лицето ѝ изглеждаше още по-бледо.

– Добре ли сте? – попитах аз.

Тя кимна.

Голата крушка на тавана започна да мига. Тези стари къщи, помислих си аз. Електрическите инсталации никога не работят както трябва.

– Сигурна ли сте? Изглеждате ми малко бледа.

– Просто имам главоболие. Ще се оправя.

Познати думи. Но се съмнявам, че ще се оправи: притиска детето към себе си, сякаш я е страх, че ще го грабна от ръцете ѝ.