Джоан Харис - Бонбонени обувки

Човек сам избира семейството си, казваше майка ми. Баща ми явно не беше сред избраните.

"За какво ни е той, Виан? Бащите не са важни. Важни сме само ти и аз."

Честно казано, не ми липсваше. Как да ми липсва? Нямах нищо, на което да противопоставя отсъствието му. Представях си го тъмен и малко зловещ, може би роднина на Черния призрак, от когото бягахме. А много обичах майка си. Обичах света, който си бяхме създали и който носехме със себе си където и да отидем, свят, недосегаем за обикновените хора.

Защото сме различни, казваше тя. Виждахме разни неща: притежавахме тази способност. Човек сам избира семейството си – и ние го правехме навсякъде, където отивахме. Сестра тук, баба там, близки хора от разпръснато племе. Но доколкото можех да съдя, в живота на майка ми нямаше мъже.

С изключение на Черния призрак, разбира се.

Дали Черния призрак ми беше баща? Стреснах се, когато Анук ми зададе почти същия въпрос. Самата аз си го мислех, докато бягахме с вятъра целите раздърпани, карнавално пъстри и окъсани. Черния призрак не беше истински, разбира се. Постепенно бях започнала да мисля същото за баща си.

И все пак бях любопитна, затова от време на време оглеждах тълпите от хора в Ню Йорк или в Берлин, във Венеция или в Прага с надеждата, че може би ще го зърна – самотен мъж с тъмни очи като моите...

Междувременно с майка ми бягахме. Първо заради чистата радост от бягството, после и то като всичко останало се превърна в навик, а след това и в задължение. Накрая започнах да си мисля, че бягството е единственото, което поддържа майка ми жива, докато ракът я разяждаше отвътре, тровеше кръвта, мозъка и костите ѝ.

Тогава тя за пръв път заговори за момичето. Празни брътвежи, помислих си в началото, последица от обезболяващите, които взема. А с наближаването на края тя много бълнуваше: разказваше несвързани истории, говореше за Черния призрак, водеше сериозни разговори с въображаеми хора.

Това малко момиче, чието име толкова приличаше на моето, можеше да бъде поредното несвързано бълнуване от онзи период – архетип, анима, случайно прочетено име във вестник, поредната малка изгубена душа с черна коса и черни очи, открадната от тротоара пред будка за цигари в един дъждовен парижки ден.

Силвиан Кайу. Изгубена като много други, отмъкната от детското си столче в колата на осемнайсет месеца на една улица край Ла Вилет. Открадната заедно с чанта с дрехи за смяна и играчки, с евтина сребърна гривничка на ръката, на чиято закопчалка виси талисман – малко котенце.

Не съм била аз. Невъзможно е. А дори ако съм била аз, след всичките тези години...

Човек сам избира семейството си, казваше майка ми. Тъй както аз избрах теб и ти избра мен. Това девойче... то нямаше да те обича. Нямаше да знае как да се грижи за теб, как да разреже ябълката така, че да се види звездата вътре, как да върже билки в торбичка, как да пропъди демоните с дрънчене по метален тиган, как да приспи вятъра с песен. Не би те научило на нито едно от тези неща...

Не се ли справяхме добре, Виан? Нали ти бях обещала, че ще бъдем винаги добре?

Още пазя онова мъничко коте талисман. Не помня гривничката – сигурно майка ми я е продала или я е подарила на някого, – но имам спомени от играчките: червен плюшен слон и малко кафяво мече, еднооко и много любимо. А талисманът е тук, в кутията на майка ми, евтина дрънкулка от онези, които децата си купуват, вързана с червена лента. Стои при картите ѝ заедно с още някои неща: снимка на нас двете, направена, когато съм била шестгодишна, няколко пръчици сандалово дърво, изрезки от вестници, пръстен. Рисунка, нарисувана от мен в първото – и единственото ми – училище по времето, когато още мислехме, че един ден ще се установим някъде окончателно.

Разбира се, никога не нося тази висулка. Не ми е приятно дори да я докосвам: в нея са заключени твърде много тайни, като аромат, който само чака да го затопли човешка ръка, за да се разнесе. По принцип избягвам да отварям кутията, но въпреки това все още не смея да я изхвърля. Излишният баласт забавя движението, но когато е твърде малко, вятърът може да ме отвее като пух на глухарче и да се изгубя завинаги.

Зози е при мен от четири дни и присъствието ѝ вече започва да се усеща във всичко, до което се докосне. Не знам как стана – вероятно в резултат на моментна слабост. Със сигурност нямах намерение да ѝ предлагам работа. Като за начало не мога да си позволя да ѝ плащам много, но тя твърди, че няма нищо против да почака, а ми се струва толкова естествено да я виждам тук, сякаш цял живот сме били заедно.