Джоан Харис - Бонбонени обувки

Може би е заради косата – дълга, пусната свободно, с розов кичур отпред – или заради пъстрите дрехи втора ръка в невъзможни съчетания, наподобяващи детски костюм за маскарад, но кой знае защо съвсем естествени, когато тя ги носи. Днес е облякла небесносиня рокля в стил петдесетте години, вталена, с щампи на платноходки, и жълти балетни пантофки, доста неподходящи за ноември – не че това я интересува. Такива неща изобщо не я интересуват.

Помня, че и аз някога бях същата. Помня тази дързост у себе си. Но майчинството променя всичко. Майчинството прави всички ни страхливи. Страхливи, лъжливи, че и по-лошо.

Ле Лавьоз. Анук. И... о, онзи вятър.

Минаха четири дни, а аз все още се учудвам на себе си за това, че разчитам на Зози – не само да наглежда Розет, както правеше мадам Пусен, а и за всевъзможни други неща в сладкарницата. Увиване, пакетиране, чистене, поръчки. Тя твърди, че ѝ е приятно – казва, че винаги е мечтала да работи в сладкарница, – и въпреки това никога не хапва от бонбоните, както правеше мадам Пусен, нито се възползва от положението си, за да помоли за кутия или две.

Още дори не съм казала за нея на Тиери. Не знам защо, може би предчувствам, че няма да одобри това – дали заради допълнителните разходи, или заради самата Зози, която по нищичко не прилича на уравновесената мадам Пусен.

В отношенията си с клиентите тя е весело – понякога дори тревожно – непринудена. Не спира да бъбри, докато загъва кутии, претегля бонбони, предлага новите стоки. И умее да кара хората да говорят за себе си: разпитва мадам Пино за болките ѝ в гърба, разменя по няколко думи с пощальона, когато той идва да донесе пощата. Знае кои са любимите лакомства на дебелия Нико, предизвикателно флиртува с художниците Жан-Луи и Попол, които се оглеждат за клиенти пред "Льо Пти Пенсон", говори с Ришар и Матюрен, двамата старци, които нарича "Патриотите" и които сядат в кафенето в осем и половина сутринта и рядко си тръгват преди вечеря.

Зози знае имената на съучениците на Анук, пита я за учителите ѝ, обсъжда дрехите ѝ. И въпреки това никога не ме кара да се чувствам неловко, задава само въпроси, които всеки друг на нейно място би задал.

По същия начин се чувствах с Арманд Воазен преди години в Ланскене. Непокорната, закачлива, дяволита Арманд, чиито алени фусти понякога още виждам с крайчеца на окото си, чийто звънлив глас – който толкова прилича на гласа на майка ми – все още ми се причува, кара ме да се обръщам и да се озъртам.

Разбира се, Зози изобщо не е като нея. Когато се запознах с Арманд, тя беше вече на осемдесет, съсухрена, свадлива и стара. И въпреки това виждам нещо от нея у Зози – в претрупания ѝ стил на обличане, в любопитството ѝ към всичко наоколо. И ако Арманд притежаваше искрица от онова, което майка ми наричаше "магия"...

Но ние вече не говорим за тези неща. Споразумението ни е негласно, но стриктно. Всяка проява на недискретност – дори нищожно малка искрица – може отново да подпали къщичката от карти. Вече сме го виждали и в Ланскене, и в Ле Лавьоз, и на сто други места преди тях. Но вече няма. Не. Този път ще останем.

Днес Зози дойде рано, точно когато Анук излизаше за училище. Оставих я сама за по-малко от час, колкото да изведа Розет на разходка, и когато се върнах, сладкарницата ми се видя някак по-светла, по-подредена, по-уютна. Тя беше пренаредила витрината, беше метнала парче тъмносиньо кадифе върху пирамидата от метални кутии, която изпълваше цялото пространство, а отгоре бе сложила чифт лъскави яркочервени обувки с високи токове, препълнени с шоколадови бонбони в червени и златисти обвивки.

Изглеждаше ексцентрично, но определено привличаше вниманието. Обувките – същите червени обувки, с които Зози бе дошла първия ден – сякаш сияеха на тъмната витрина, а бонбоните приличаха на загадъчно съкровище, разпиляно по кадифето и искрящо в пъстри цветове.

– Дано нямаш нищо против – каза Зози, когато влязох.

– Реших, че ще повдигне настроението.

– Харесва ми – отвърнах аз. – Обувки и шоколадови бонбони...

Зози се усмихна.

– Две от най-любимите ми неща.

– Е, кои обичаш най-много? – попитах аз.

Не че толкова исках да знам, интересувах се от професионално любопитство. Бяха минали четири дни, а аз все още не можех да отгатна любимите ѝ бонбони.

Тя сви рамене.

– Обичам всякакви. Но купешките не са като домашните, нали? Ти каза, че преди си ги правила сама.

– Така е. Но тогава имах повече време.

Зози ме погледна.