Джоан Харис - Бонбонени обувки

Мама носеше пръстена, който той ѝ е подарил. Голям, дебел, отвратителен диамант, кацнал на пръста ѝ като лъскаво насекомо. Тя не го носи в сладкарницата (не може да върши нищо с него) и снощи непрекъснато си играеше с него, въртеше го на пръста си, сякаш ѝ беше неудобен. Още не можеш да свикнеш? Сякаш изобщо някога ще свикнем с това положение или с Тиери, или с начина, по който се държи с нас, като с глезени деца, които могат да се купят или да се залъжат. Той даде на мама мобилен телефон, "за да държат връзка", както се изрази – "не мога да повярвам, че никога досега не си имала мобилен телефон", – и после пихме шампанско (мразя шампанско) и ядохме стриди (които също мразя) и шоколадово суфле, което беше хубаво, но не колкото онова, което мама приготвяше някога, а освен това порциите бяха миниатюрни.

И Тиери много се смя (поне в началото), и ме наричаше "млада госпожице", и говореше за сладкарницата. Оказа се, че пак ще ходи в Лондон, и искаше този път мама да отиде с него, но тя каза, че е много заета и че може би ще трябва да го отложат за след Коледа.

– Наистина ли? – учуди се той. – Нали казваше, че търговията не върви?

– В момента опитвам нещо ново – отговори мама и му разказа за новите домашни трюфели, които смята да продава, и как Зози временно ѝ помага, и как е извадила от избата старите си неща. Тя говори дълго с поруменяло лице – винаги е такава, когато е въодушевена – и колкото повече говореше, толкова по-мълчалив ставаше Тиери и толкова по-малко се смееше, затова по едно време мама млъкна и го погледна смутено.

– Извинявай – каза тя. – Сигурно ти омръзна да слушаш.

– Не, няма нищо – отговори Тиери. – И това беше идея на Зози, нали? – личеше си, че не му е много приятно.

Мама се усмихна.

– Ние много я харесваме. Нали, Ани?

Съгласих се, че е така.

– Мислиш ли, че става за управител? Искам да кажа, че може и да е свястна, но ще се съгласиш, че за по-дълго време ще ти трябва нещо повече от сервитьорка, която си намерила в "Льо Пти Пенсон".

– Дали става за управител? – попита мама.

– Мислех си, че когато се оженим, може би ще искаш някой друг да се занимава със сладкарницата.

"Когато се оженим." Как пък не.

Мама го погледна. Беше леко намръщена.

– Е, знам, че искаш да работиш в сладкарницата, но нали няма нужда да стоиш там през цялото време? Ще имаш много други неща за вършене. Ще бъдем свободни да пътуваме, ще можем да видим свят...

– Аз вече съм го виждала – отговори тя малко прибързано и Тиери я погледна особено.

– Надявам се, че не очакваш от мен да се преместя да живея над сладкарницата – каза той с усмивка, за да покаже, че се шегува. Но не се шегуваше: личеше си по гласа му.

Мама не каза нищо и погледна през прозореца.

– А ти, Ани? – попита той. – Обзалагам се, че искаш да пътуваш по света. Какво ще кажеш за Америка? Ще бъде страхотно, нали?

Мразя, когато Тиери казва "страхотно". Все пак той е стар – поне на петдесет – и знам, че иска да ми се хареса, но е толкова отвратително, не мислите ли?

Когато Зози казва "страхотно", звучи съвсем естествено. Сякаш лично тя е измислила тази дума. Със Зози в Америка наистина ще е страхотно. Дори сладкарницата сега изглежда страхотно със златистото огледало в дъното на старата стъклена витрина и с бонбонените ѝ обувки, които блестят като вълшебни пантофки, пълни със съкровища.

Ако Зози беше тук, щеше да му даде да разбере, помислих си аз и си спомних за двойничката на Жана Моро в английската чайна. Изведнъж се почувствах виновна, сякаш бях направила нещо лошо, сякаш дори само мисълта за това можеше да предизвика някоя Случка.

"Зози нямаше да обърне внимание" – обади се сянката на гласа ми вътре в мен. Зози щеше да направи каквото поиска. И какво лошо има в това, помислих си аз. Разбира се, че има. И все пак...

Тази сутрин, докато се приготвях за училище, видях Сюз да наднича през новата витрина, залепила нос за стъклото. Щом ме видя, избяга – ние продължаваме да не си говорим, – но в първия момент ми стана толкова болно, че се наложи да седна в един от старите фотьойли, които Зози беше домъкнала отнякъде, и да си представя как Чехълчо седи до мен, ослушва се и черните му очи блестят над мустакатата муцуна.

Разбирате ли, дори не ми е чак толкова симпатична. Но тя се държа толкова мило през първите ми дни в училище, идваше в сладкарницата и тогава си говорехме или гледахме телевизия, или ходехме на "Плас дю Тертр" да гледаме художниците, а веднъж тя ми купи метална висулка, покрита с розов емайл – малко кученце, на което пишеше "Най-добър приятел".