Джоан Харис - Бонбонени обувки

Беше най-обикновена евтина дрънкулка, а и аз не обичам розово, но никога не бях имала "Най-добър приятел" – поне не истински. Стори ми се много мило, приятно ми беше, че имам такава висулка, макар че почти не съм я носила.

И после се появи Шантал.

Съвършената Шантал, която всички харесват, със съвършена руса коса, съвършени дрехи и навика да се подиграва на всичко. Сега Сюз иска да бъде точно като нея, а аз съм само дубльорка за случаите, когато Шантал има по-интересно занимание, но най-често служа просто за подаване на реплики.

Не е честно. Кой решава тези неща? Кой е определил, че Шантал заслужава да бъде всеобщата любимка, макар че досега не е направила нищо за никого и се интересува само от собствената си дребна душица? Защо всички харесват Жан-JIy Рембо, но не и Клод Мьоние? А останалите като Матилд Шагрен и момичетата със забрадките? Какво толкова има у тях, че ги мислят за ненормални? Какво толкова има у мен?

Говорех наум със сянката на гласа си и не забелязах, че Зози е влязла. Знаете ли, понякога тя е много безшумна, по-безшумна дори от мен, а това е странно, защото днес тя беше с тежки обувки с дървени подметки, които не могат да не тропат. Само че нейните бяха розови като карамфили и изглеждаха страхотно.

– С кого разговаряш?

Не знаех, че съм говорила на глас.

– С никого. Със себе си.

– Е, в това няма нищо лошо.

– Може би.

Все пак се чувствах неловко да седя във фотьойла и да усещам как Чехълчо ме гледа – днес изглеждаше много истински с петнистата си муцунка, която мърдаше като жив заек. Виждам го по-ясно, когато ми е тъжно, затова не бива да си говоря сама. Освен това мама казва, че е важно да се прави разлика между истинско и въображаемо. Когато не можеш да направиш разлика, тогава стават Случки.

Зози се усмихна и направи някакъв знак с пръсти, нещо като "Екстра!", с палец и показалец, събрани във формата на кръг. Погледна ме през кръга и после свали ръката си.

– Знаеш ли, като дете често си говорех сама. Или по-скоро говорех с невидимата си приятелка. Постоянно.

Не знам защо толкова се учудих.

– Ти ли?

– Казваше се Минди – обясни Зози. – Майка ми казваше, че Минди е духовен наставник. Разбира се, майка ми вярваше във всякакви неща. Всъщност вярваше кажи-речи във всичко – в кристали, в магията на делфините, в отвличанията от извънземни, в Йети, в каквото ти хрумне – тя се усмихна. – И все пак някои от тези неща действат, нали, Нану?

Не знаех как да ѝ отговоря. "Някои от тези неща действат" – какво означаваше това? Почувствах се неудобно, но в същото време се въодушевих. Защото това не беше просто съвпадение или Случка като онази в английската чайна. Зози говореше за истинска магия, при това открито, сякаш беше нещо съвсем истинско, а не някаква детска игра, която ще престана да играя, като порасна.

Зози вярваше.

– Трябва да тръгвам.

Взех чантата си и се запътих към вратата.

– Винаги така казваш. Какво е това? Котка? – тя замижа с едното си око и пак ме погледна през кръгчето от палеца и показалеца си.

– Не разбирам за какво говориш – казах аз.

– За дребосъка с дългите уши.

Погледнах я. Тя продължаваше да се усмихва.

Знаех, че не бива да говоря за това. Говоренето само усложнява нещата; но не исках да лъжа Зози. Зози никога не ме лъже.

Аз въздъхнах.

– Той е зайче. Казва се Чехълчо.

– Страхотно! – възкликна Зози.

И толкова.

ВТОРО ПОПАДЕНИЕ. И ОТНОВО В ЦЕЛТА. ЕДИН ДОБРЕ премерен удар – и пинятата се прокъсва и се пука. Майката е слабата брънка, а след като съм спечелила Ян на своя страна, получавам и Ани, която я следва естествено, както лятото – пролетта.

Това прекрасно дете. Толкова малко, толкова умно. С такова дете мога да постигна много, стига майка му да не ми се пречка. Но всяко нещо с времето си, нали? Ще сгреша, ако прекалено насилвам нещата. Детето все още е предпазливо и може да се отдръпне, ако го притисна. Затова ще чакам и ще обработвам Ян – и, честно казано, това ми доставя удоволствие. Самотна майка, претрупана от работа, с малко дете, което постоянно ѝ се мотае в краката – не се съмнявайте, че ще стана незаменим помощник, доверено лице, приятелка. Тя има нужда от мен: Розет с безграничното си любопитство и с навика си да се пъха където не трябва ще ми даде повода, който търся.

Розет все повече разпалва любопитството ми. Тя е дребна за възрастта си, с остро носле и раздалечени очи – спокойно можете да я сбъркате с котка, която лази по пода на ръце и на колене (явно предпочита тази техника на придвижване пред нормалното ходене), бърка с пръсти в дупките между дъските на дървената ламперия, току отваря и затваря вратата на кухнята или дълго си играе с дребни предмети, които нарежда по пода в сложни фигури. Не бива да се изпуска от поглед, защото макар че обикновено е кротка, явно няма инстинкт за самосъхранение и когато се разстрои или ядоса, може да изпадне в жестока (често беззвучна) истерия, да започне да се люлее енергично напред-назад, понякога толкова силно, че удря главата си в пода.