Джоан Харис - Бонбонени обувки

И все пак не ми липсва. Харесва ми да бъда Зози. Всички я обичат, разбира се – тя е толкова вярна на себе си, – не се интересува какво мислят другите. Толкова е различна от госпожица Лавери, че дори да седнете до нея в метрото, няма да забележите каквато и да било прилика между двете.

И все пак за по-сигурно боядисах косата си. И без това ми отива да съм с черна коса. С нея приличам на французойка – или може би на италианка, – тя придава на кожата ми перлен блясък и подчертава цвета на очите ми. Добре подхожда на сегашната ми самоличност и не вреди, че мъжете също ме харесват така.

Подминах художниците, които се бяха сгушили под чадърите си на "Плас дю Тертр", махнах на Жан-Луи и той ме поздрави с обичайното:

– Хей, това сте вие!

– Никога не се отказваш, а? – срязах го аз.

Той се усмихна.

– Ти ли си? Днес изглеждаш великолепно! Какво ще кажеш за един бърз портрет в профил? Ще стои много добре на стената на твоята сладкарница.

Аз се засмях.

– Първо на първо, сладкарницата не е моя. Освен това може и да се съглася да ти позирам, ако ти опиташ от нашия горещ шоколад.

И толкова, както би казала Анук. Още една победа за сладкарницата. Жан-Луи и Попол дойдоха заедно, поръчаха си шоколад и седяха цял час, през който Жан-Луи направи не само моя портрет, но и още два – на млада жена, която дойде да си купи трюфели и лесно се поддаде на ласкателствата му, и на Алис, поръчан спонтанно от Нико, когато двамата се отбиха за обичайните си покупки.

– Приемате ли художници за постоянно? – попита Жан-Луи, когато стана да си ходи. – Мястото е прекрасно, толкова се е променило.

Усмихнах се.

– Радвам се, че ти харесва, Жан-Луи. Дано всички мислят като теб.

Е, разбира се, не съм забравила, че в събота Тиери се прибира от Лондон. Боя се, че ще завари всичко много променено – горкият романтик Тиери с многото си пари и странните си представи за жените.

У Виан го е привлякла преди всичко приликата ѝ с изоставено сираче, нали разбирате: смела млада вдовица, която сама се бори с живота. Бори се, но без успех, не се предава, но вътрешно е уязвима – като Пепеляшка, която чака своя принц.

Това обича той в нея. Въобразява си, че ще я спаси – от какво точно? Наясно ли е изобщо? Не че някога ще си го каже или ще го признае – дори пред себе си. Виждам го в цветовете му: върховна самоувереност, добронамерена, но непоклатима вяра в неустоимата сила на парите му в комбинация с чара му, които Виан погрешно възприема като смирение.

Чудя се как ли ще реагира сега, когато търговията ѝ върви толкова добре.

Надявам се да не се разочарова.

СНОЩИ ПОЛУЧИХ СЪОБЩЕНИЕ ОТ ТИЕРИ.

" Огледах сто камини, но нито една не стопли сърцето ми.

Дали е така, защото ми липсваш?

До утре.

С обич, Тиери."

Днес вали: тънък призрачен дъжд, който прелива в мъгла в подножието на хълма, но "Льо Роше дьо Монмартър" изглежда почти приказно: грее като фенер сред безлюдните мокри улици. Днес продажбите надхвърлиха всички очаквания: само сутринта дойдоха десетина клиенти, повечето случайни минувачи, но имаше и няколко редовни посетители.

Всичко стана толкова бързо – няма и две седмици, а промяната вече е зашеметяваща. Може би се дължи на новия облик на сладкарницата или на мириса на разтопен шоколад, или на витрината, която привлича погледите.

Във всеки случай клиентелата ни нарасна, вече включва и местни хора, и туристи; и това, което започна с припомняне на старите навици, сега се превръща в сериозна работа: Зози и аз се трудим неуморно, за да задоволяваме търсенето на моите домашно приготвени шоколадови бонбони.

Днес направихме почти четирийсет кутии. Петнайсет с трюфели (които все още се продават добре), но и една партида бонбони с кокос, няколко с пияни вишни, горчиви шоколадчета с портокалови корички, с аромат на виолетки и около стотина "Медена луна" – малки шоколадови кръгчета, оформени като луни и очертани с бяла глазура.

Толкова е приятно да избираш подходящата кутия, да размишляваш – дали да бъде с формата на сърце, кръгла или правоъгълна? Грижливо да нареждаш бонбоните, да гледаш как потъват в диплите на тънката хартия с цвят на черница, да вдишваш смесицата от ухания – на сметана, карамел, ванилия и тъмен ром; да избираш панделка, опаковъчна хартия, да украсяваш с хартиени цветя или сърца, да чуваш тихото плъзгане на оризовата хартия по капака на кутията...

Толкова ми липсваха тези неща след раждането на Розет. Горещината на медния съд, сложен върху печката. Миризмата на разтопен кувертюр. Керамичните формички, близки и любими като семейни коледни играчки, предавани от поколение на поколение. Тази звезда, това квадратче, това кръгче. Всеки предмет има знамение, всяко действие, повтаряно толкова пъти, извиква цял свят от спомени.