Джоан Харис - Бонбонени обувки

– Няма нищо, Тиери. Знаеш каква е. Остави я на мира и...

Тиери изпъшка от досада.

– Боже мой, та тя е почти на четири години! – той се обърна към мен с блеснали очи. – Не е нормално, Ян. Трябва да го приемеш. Тя се нуждае от помощ. Само я погледни! – Тиери изгледа гневно Розет, която ядеше с пръсти зрънцата грах едно по едно и много съсредоточено.

Той се пресегна през масата и грабна ръката ѝ. Тя го погледна стресната.

– Ето. Вземи лъжицата. Дръж я, Розет – Тиери пъхна лъжицата в ръката ѝ. Розет я изпусна. Той я вдигна.

– Тиери...

– Не, Ян, тя трябва да се научи.

Тиери отново се опита да ѝ пъхне лъжицата в ръката. Розет упорито стисна юмручето си.

– Виж, Тиери – започнах да губя търпение. – Остави ме аз да решавам какво...

– Ох! – извика той рязко и отдръпна ръката си. – Ухапа ме! Хлапето ме ухапа!

С крайчеца на окото си зърнах златисто сияние, око като копче, завита опашка...

" Розет направи знак – "ела тук".

– Розет, моля те, недей...

– Бам – каза тя.

О, не. Само не сега...

Станах да си ходя.

– Анук, Розет...

Погледнах Тиери. На китката му ясно се виждаха следи от ситни зъби. Страхът разцъфна в мен като роза. Случка в сладкарницата е едно, но на обществено място, пред толкова хора...

– Извинявай – казах аз. – Трябва да вървим.

– Но още не сте свършили с обяда – възрази Тиери.

Видях го как се бори с гнева, с яростта и с непреодолимата потребност да ни задържи, за да докаже на себе си, че всичко е наред, че положението може да се овладее, че все още можем да се върнем към първоначалния план.

– Не мога – казах аз и взех Розет на ръце. – Съжалявам, но трябва да вървя.

– Ян – Тиери ме сграбчи за ръката и собственият ми гняв – от това, че е дръзнал да се кара на детето ми, да се меси в живота ми – се разсея, когато видях погледа в очите му.

– Исках всичко да бъде съвършено – каза той.

– Няма нищо – успокоих го аз. – Вината не е твоя.

Тиери плати сметката и ни изпрати до вкъщи. В четири часа вече се стъмняваше и уличните лампи се оглеждаха в мокрия паваж. Вървяхме в мълчание, Анук държеше Розет за ръка и двете се стараеха да заобикалят пролуките в калдъръма. Тиери не обелваше дума, лицето му беше непроницаемо, ръцете – заровени в джобовете.

– Моля те, Тиери. Не се дръж така. Розет не е спала следобед, а знаеш каква става, когато не спи.

Всъщност чудя се дали знае. Синът му сега трябва да е на около двайсет и може би Тиери е забравил какво е да се грижиш за малко дете, забравил е виковете, сълзите, тропането, протестите. Или може би Сара сама се е справяла с това, като е оставяла Тиери да играе ролята на добрия родител с футболните мачове, разходките в парка, боя с възглавници и игрите.

– Забравил си какво е – казах му аз. – Понякога ми е трудно да се справям. И когато се месиш, нещата само се влошават...

Той се обърна към мен с пребледняло и напрегнато лице.

– Не мисли, че съм забравил. Когато Алън се роди... – Тиери рязко млъкна и аз видях какви усилия полага да се овладее.

Сложих ръка на рамото му.

– Какво има?

Той поклати глава.

– Друг път – каза с дрезгав глас. – Ще ти разкажа друг път.

Бяхме стигнали площад "Де Фо Монейор": аз се спрях на прага на "Льо Роше дьо Монмартър", където прясно боядисаната табела леко скърцаше, и поех голяма глътка студен въздух.

– Съжалявам, Тиери – казах.

Той сви рамене като мечок в кашмиреното си палто и ми се стори, че чертите на лицето му поомекнаха.

– Ще ти се реванширам – обещах аз. – Ще ти приготвя вечеря, ще сложим Розет да си легне и после ще поговорим за всичко.

Тиери въздъхна.

– Добре.

Аз отворих вратата.

И видях, че вътре стои мъж, мъж в черно, напълно неподвижен, с лице, което познавам по-добре от своето собствено, и усмивката, рядка и бляскава като лятна светкавица, угасваше на устните му...

– Виан – каза той.

Беше Рижия.

ОЩЕ ЩОМ ВЛЕЗЕ В СЛАДКАРНИЦАТА, РАЗБРАХ, ЧЕ този човек ще ми създаде неприятности. Разбирате ли, някои хора са взривоопасни – личи си по цветовете им, а неговите бяха бледожълто и синкаво като пламък на газов котлон, включен на ниска степен, но готов всеки момент да избухне.

Не би ви хрумнало, като го погледнете. Ще си кажете: нищо особено. Париж всяка година гълта милион такива като него. Мъже с джинси и работни ботуши, които изглеждат неуместни в големия град, мъже, които получават заплатите си в брой. Самата аз често съм била от този тип хора, така че ги познавам; затова си казах, че ако мъжът тук е дошъл да купува шоколадови бонбони, аз съм Дева Мария от Лурд.