Джоан Харис - Бонбонени обувки

Аз нямам снимки. Нямам албуми, нямам ковчежета с неща за спомен, с изключение на няколкото дреболии в кутията на майка ми: картите, някои документи, малкото сребърно коте. Моите спомени се пазят другаде. Аз помня всяка драскотина, всяка вдлъбнатина върху дървена лъжица или медна тенджера. Тази плитка лъжица ми е любимата: Рижия я издялка от парче дърво и тя идеално пасва на ръката ми. Тази червена шпатула – пластмасова, но я пазя още от дете – ми подари един зарзаватчия в Прага; в тази емайлирана тенджерка с очукани ръбове правех горещ шоколад на Анук по времето, когато изпълнявахме този ритуал по два пъти на ден със същото усърдие, с което кюрето Рейно даваше причастие.

Плочата, която използвам за темпериране, е осеяна със ситни драскотини. Мога да ги разчета по-лесно от линиите на ръката си, макар че се въздържам да го правя. Предпочитам да не гадая бъдещето по тях. Настоящето ми е повече от достатъчно.

– Има ли тук майсторка на шоколадови бонбони?

Гласът на Тиери не може да се сбърка: плътен, боботещ и дружелюбен. Чух го от кухнята (правех бонбони с ликьор, най-трудните за приготвяне). Дрънчене на звънчета, тежки стъпки, после тишина – оглеждаше се.

Излязох от кухнята, бършейки изцапаните си ръце в престилката.

– Тиери! – извиках аз и го прегърнах, като внимавах да не изцапам костюма му.

Той се усмихна.

– Боже мой! Наистина си променила обстановката.

– Харесва ли ти?

– Ами... различно е.

Стори ми се, че в тона му долових нотка на тревога. Той огледа ярките стени, изрисувани с цветни фигурки, столовете с отпечатъци от ръце по тях, старите кресла, каничката шоколад и чашките върху трикраката маса, витрината с червените обувки на Зози, стъпили сред планини от захарни и шоколадови съкровища.

– Изглежда... – Тиери млъкна и аз проследих погледа му, който се спря на ръката ми. Той леко стисна устни, както прави винаги, когато нещо не му харесва. Но когато заговори, в гласа му долових топлота: – Изглежда прекрасно. Направили сте чудеса с това място.

– Шоколад? – попита Зози и му сипа една чаша.

– Аз... не... Добре, само една.

Тя му подаде чашата, като сложи в чинийката един от моите трюфели.

– Това е нашият специалитет – каза Зози и се усмихна. Тиери отново огледа струпаните кутии, стъклените линийки, фонданите, панделките, розетките, шоколадовите бисквитки, виолетки, мока с бял шоколад, трюфели с черен шоколад и ром, лютите шоколадчета, лимоновото парфе и тортата с кафе на тезгяха с изражение на стъписано недоверие.

– Ти ли си направила всичко това? – попита той накрая.

– Не гледай толкова учудено – казах аз.

– Е, предполагам, че по Коледа... – Тиери се намръщи, като погледна етикета с цената върху кутия люти шоколадчета. – Хората наистина ли ги купуват?

– През цялото време – отвърнах му аз с усмивка.

– Сигурно ти е струвало цяло състояние – каза той. – Всичкото това пребоядисване и украса.

– Направихме го сами. Всички заедно.

– Е, това е чудесно. Добре сте се потрудили – Тиери опита шоколада си и аз отново забелязах как стисна устни.

– Виж, няма нужда да го пиеш, щом не ти харесва – казах аз, като се опитах да прикрия раздразнението си. – Мога да ти направя кафе, ако искаш.

– Не, шоколадът е хубав – той отпи една глътка.

Никак не го бива да лъже. Знам, че честността му би трябвало да ме радва, но вместо това ме кара да се чувствам неудобно. Толкова е уязвим под маската на своята самоувереност, изобщо не подозира за приумиците на вятъра.

– Просто съм изненадан, нищо повече – каза Тиери. – Всичко се е променило буквално за една нощ.

– Не всичко – отговорих аз усмихната.

Той обаче не се усмихна.

– Как беше в Лондон? Как прекара?

– Ходих да видя Сара. Казах ѝ, че ще се женим. Много ми беше мъчно за теб.

Усмихнах се.

– А как е Алън, синът ти?

Сега беше негов ред да се усмихне. Тиери винаги се усмихва, щом спомена за сина му, макар че рядко говори за него. Често съм се чудила дали се разбират помежду си – усмивката му е някак прекалено широка, – но ако Алън поне малко прилича на баща си, тогава е напълно възможно сходството в характерите да им пречи да се сближат.

Забелязах, че не е изял трюфела си.

Когато му го казах, той леко се сконфузи.

– Познаваш ме, Ян. Сладките неща не са ми слабост – и отново ме озари със същата широка, горда усмивка, както когато споменах за сина му.

Наистина забавно е, като се замисли човек... Тиери има явна слабост към сладкото, но като че ли се срамува от нея, сякаш ако признае, че обича млечен шоколад, това ще постави мъжествеността му под съмнение. Но моите трюфели са твърде плътни, твърде наситени и горчивината им не му допада...