Джоан Харис - Бонбонени обувки

– Май дълго си го обмисляла, а?

Тя направи гримаса.

– Е, да, мислих за това.

Аз въздъхнах.

Защо не? Може би сега е моментът.

– Добре – казах. – Можеш да организираш своето тържество.

Анук нададе радостен вой.

– Страхотно! Мислиш ли, че ще вали сняг?

– Възможно е.

– И хората могат да дойдат с карнавални костюми?

– Само ако искат, Нану.

– И можем да поканим когото си искаме?

– Разбира се.

– И Рижия?

Трябваше да се досетя.

– Защо не? – казах аз. – Стига да е още тук.

Не съм говорила с нея за Рижия. Не съм ѝ споменала, че работи за Тиери само на няколко пресечки от нас. Премълчаната истина не се брои за лъжа и въпреки това съм сигурна, че ако знаеше...

Снощи отново наредих картите. Не знам защо: извадих ги и усетих миризмата на майка ми, с която са пропити. Толкова рядко го правя – почти не вярвам...

И въпреки това ги взех и ги разбърках с ловки движения, усъвършенствани с години. Наредих Дървото на живота, както майка ми обичаше да прави, и пред мен се занизаха образи.

Отвън звънчетата мълчат, но аз чувам звук: ехо като от камертон, от което ме боли глава и космите на ръцете ми настръхват.

Обръщам картите една по една.

Чертите им са ми повече от познати.

Смъртта, Влюбените, Обесеният, Колелото на Съдбата.

Глупакът, Магът, Кулата.

Разбърквам картите и ги нареждам отново.

Влюбените. Обесеният. Колелото на Съдбата. Смъртта.

Пак същите карти, но в друг ред, сякаш това, което ме преследва, леко се е променило.

Магът, Кулата, Глупакът.

Глупакът е с рижа коса и свири на флейта. По някаква причина ми напомня за Свирача от Хамелн с шапката с пера и дрехата на кръпки – гледа в небето, без да вижда опасностите на земята. Дали той сам не е разтворил бездната пред себе си – капан за онези, които ще го последват? Или неразумно ще стигне до ръба и ще падне?

След това не можах да спя. Вятърът и сънищата ми се бяха наговорили да ме будят, а на всичкото отгоре Розет беше неспокойна, по-неподатлива на уговорки от всеки друг път, и аз три часа се мъчих да я приспя. Нищо не помагаше: нито горещ шоколад в любимата ѝ чаша, нито играчки, нито нощната лампа с маймунката и одеялото ѝ (прокъсано, с цвят на овесена каша, което тя много обича), нито дори приспивната песен на майка ми.

Струваше ми се по-скоро въодушевена, отколкото разстроена, започваше да ридае и да хленчи, щом се опитам да изляза, но иначе нямаше, нищо против да стоим будни и да си говорим.

Бебето, жестикулираше Розет.

– Сега е нощ, Розет. Заспивай.

Да вървим да видим бебето, настояваше тя.

– Сега не може. Утре.

Отвън вятърът блъскаше по стъклата. Вътре купчина дребни предмети – плочки домино, молив, парче тебешир, две пластмасови животинчета – паднаха от полицата над камината и се разпиляха по пода.

– Моля те, Розет. Не сега. Заспивай, а утре ще го видим.

В два и половина най-после успях да я приспя, затворих вратата между стаите ни и легнах на продъненото си легло. То не е точно двойно легло, макар че е твърде голямо за сам човек; беше старо още когато се нанесохме, а сегашното нестройно скърцане на пружините е последица от много безсънни нощи. Тази нощ скрибуцаше цял оркестър, така че малко след пет часа аз се отказах от опитите да заспя и слязох да направя кафе.

Навън валеше едър тежък дъжд, който течеше по уличката и щедро се лееше от водосточната тръба. Взех одеялото, проснато на стълбите, и заедно с чашата кафе го занесох в сладкарницата. Там седнах в едно от креслата на Зози (много по-удобни от фотьойлите горе) и загледана в меката жълта светлина, която се процеждаше през открехнатата врата на кухнята, аз се свих на кълбо и зачаках утрото.

Сигурно съм задрямала; сепнах се от някакъв шум. Беше Анук, боса и по пижамата си на червени и сини карета, следвана от искрящо мъгливо петно, което можеше да бъде само Чехълчо. През последните няколко години забелязах, че въпреки навика си да изчезва за седмици, понякога дори за месеци, Чехълчо присъства по-ясно и по-осезаемо нощем. Предполагам, че така и трябва: всички деца се страхуват от тъмното. Анук се приближи, пъхна се под одеялото и се сгуши до мен, косата ѝ се разпиля по лицето ми, а студените ѝ крака се пъхнаха в сгъвката на коленете ми, както когато беше малка, някога, когато нещата бяха по-прости.

– Не можах да спя. Таванът капе.

А, да. Бях забравила. Покривът ни тече и никой досега не е успял да го поправи. Така е със старите сгради. Колкото и да ги поправяш, винаги се появява нов проблем: изгнила рамка на прозорец, счупена водосточна тръба, проядени греди, напукани керемиди. И макар че Тиери винаги е бил щедър към нас, аз избягвам да го моля твърде често за помощ. Знам, че е глупаво, но просто не обичам да го моля.