Джоан Харис - Бонбонени обувки

– Може би – отвърна тя равнодушно.

Забелязах как Тиери тихо въздъхна от досада. Анук може да бъде много упорита, а неприязънта ѝ към него е очевидна. Може би е заради Рижия, който все така не идва, но неизменно присъства в мислите ѝ. Аз, разбира се, го виждам често, един-два пъти горе на хълма, веднъж на "Плас дю Тертр", веднъж на стълбите до въжения лифт: винаги забързан, с плетена шапка на главата, сякаш се страхува да не го познаят.

Освен това се срещах още няколко пъти с него в пансиона, където е отседнал, за да проверя как е, да му наговоря куп лъжи, да осребря чековете му и да се погрижа да кротува. Той е разбираемо нетърпелив и дори малко обиден, че Виан все още не го е повикала. Освен това работи по цял ден при Тиери – от осем сутринта до късно вечер – и понякога си тръгва от "Рю дьо ла Кроа" толкова уморен, че няма сили дори да яде, връща се в пансиона и спи като пребит.

Колкото до Виан, долавям тревогата ѝ и разочарованието ѝ. Тя още не е ходила на "Рю дьо ла Кроа". На Анук също ѝ е забранено да ходи там. Ако Рижия иска да ни види, ще дойде, казва Виан. Ако не иска – тогава... Негова воля.

Сега Тиери ми се стори по-нетърпелив от всякога. Влезе в кухнята, където Виан грижливо нареждаше готовите "просячета" върху хартия за печене. Имаше нещо крадливо в начина, по който той дръпна открехнатата врата; и цветовете му станаха по-ярки от обикновено, целите обагрени в алени и пурпурни нюанси.

– Цяла седмица не мога да те видя – силният му глас се разнесе из цялата сладкарница. Гласът на Виан е по-трудно доловим: стори ми се, че промърмори някакво възражение. Шум като от боричкане. Тролският му смях. – Хайде. Само една целувка. Липсваше ми, Ян.

Пак същото мърморене, този път по-силно:

– Тиери, внимавай. Бонбоните...

Едва сдържах усмивката си. Старият козел. Явно става игрив. Е, изобщо не ме учудва. Тази маска на рицар може да заблуди Виан, но мъжете са предсказуеми, също като кучетата, особено Тиери льо Тресе. Под привидната си самоувереност Тиери е дълбоко несигурен и идването на Рижия е разклатило още повече увереността му. Той започва да пази територията си – както на "Рю дьо ла Кроа", където превесът над Рижия му доставя особено, тайно удоволствие; така и тук, в "Льо Роше дьо Монмартър".

Дочух тихия глас на Виан от кухнята:

– Тиери, моля те. Моментът не е подходящ.

Междувременно Анук слушаше. Лицето ѝ беше безизразно, но цветовете ѝ пламтяха. Аз ѝ се усмихнах. Тя не се усмихна в отговор. Вместо това погледна към вратата и леко махна с пръсти. Всеки друг би пропуснал да го забележи. Може би самата тя не разбра, че го е направила. Но в същия момент кухненската врата се отвори като подхваната от течение и рязко се блъсна в боядисаната стена.

Дребно разсейване, но беше достатъчно. Аз забелязах как цветовете на Тиери припламнаха от досада и чух как Виан въздъхна облекчено. Разбира се, напористото му поведение напоследък е ново за нея, тя толкова е свикнала да го мисли за добродушен, сигурен, стабилен, макар и скучен. Новата му страст ѝ идва малко в повече и Виан за пръв път изпитва смътно чувство – не точно на неприязън, но на отвращение.

Всичко това е заради Рижия, мисли си тя. Смята, че всичките ѝ съмнения ще си отидат заедно с него. Но сегашната несигурност я изнервя, прави я неразумна. Целува Тиери по устата – на езика на цветовете вината е морскозелена – и му се усмихва прекалено весело.

– Ще ти се реванширам – обещава тя.

С пръстите на дясната си ръка Анук прави незабележим знак за пропъждане.

Седнала в малкото си столче срещу нея, Розет я наблюдава с грейнали очи. Повтаря движението – къш-къш, махни се! – и Тиери се плесва по врата, сякаш го е ухапало насекомо. Звънчетата отвън запяват...

– Трябва да вървя.

И тръгва, тромав в голямото си палто, като едва не се препъва на излизане. Сега ръката на Анук е в джоба, където държи куклата му. Изважда я, отива до витрината и внимателно я поставя извън къщата.

– Довиждане, Тиери – казва тя.

Розет прави знак с ръце – довиждане.

Вратата се затваря с трясък. Децата се усмихват.

Днешният ден е много ветровит.

Е, ТОВА Е ДОБРО НАЧАЛО. РАВНОВЕСИЕТО СЕ измества. Нану може да не го забелязва, но аз виждам. Това са дребни неща, засега безобидни, с които тя бързо ще ми падне в ръцете.

Анук прекара по-голямата част от деня в сладкарницата: играеше си с Розет, помагаше в работата и търсеше сгоден случай да използва новите си кукли. Предостави ѝ го идването на мадам Люзерон, която се появи към единайсет, макар и не в обичайния си ден, следвана от пухкавото си кученце.