Джоан Харис - Бонбонени обувки

– Идвате пак толкова скоро? – отбелязах аз и се усмихнах. – Сигурно сме ви привлекли с нещо.

Забелязах, че лицето ѝ е някак изпито, освен това беше облечена в траурното си палто, което показваше, че днес пак е ходила на гробището. Може би е някаква годишнина, помислих си, рожден ден или важна дата; но така или иначе тя изглеждаше уморена и изнервена, а ръцете ѝ трепереха в ръкавиците.

– Седнете – предложих ѝ аз. – Ще ви донеса горещ шоколад.

Госпожата се поколеба.

– Не бива – каза тя.

Анук ме погледна крадешком и аз я видях да вади куклата на мадам Люзерон, върху която беше надраскан изкусителният знак на Господарката Кървава луна. За опора на щипката Анук е използвала парче пластилин; и ето че след секунда мадам Люзерон – или двойничката ѝ – се озова в коледната къщичка точно до прозореца, загледана в езерото с шоколадовите патици и хората, каращи кънки на леда.

В първия момент госпожата като че ли не забеляза, но после погледът ѝ странно застина – може би се взираше в розовото личице на седналото наблизо дете, а може би гледаше нещо на витрината, която сега блестеше с примамлива светлина.

Неодобрителната ѝ гримаса леко омекна.

– Знаете ли, като дете и аз имах къщичка за кукли – каза тя и надникна във витрината.

– Наистина ли? – попитах аз и се усмихнах на Анук. Мадам Люзерон рядко дава доброволно сведения за себе си.

Госпожата отпи от шоколада си.

– Да. Беше на баба ми и макар че след смъртта ѝ трябваше да остане за мен, не ми даваха да си играя с нея.

– Защо? – попита Анук и закрепи по-здраво малкото кученце от памук за роклята на куклата.

– О, беше много ценна – веднъж един антиквар ми предложи сто хиляди франка за нея. Освен това беше наследствена вещ, не играчка.

– И никога не сте си играли с нея? Това не е честно – каза Анук и грижливо премести една захарна мишка под близкото хартиено дърво.

– Е, все пак бях малка – отвърна мадам Люзерон. – Можех да я повредя или...

Тя млъкна. Аз вдигнах глава и видях стъписаното ѝ лице.

– Колко странно – продължи госпожата. – От години не бях си спомняла за тази къщичка. А когато Робер искаше да играе с нея...

Изведнъж тя остави чашата си с рязко, почти механично движение.

– Не е честно, нали?

– Госпожо, добре ли сте? – попитах аз. Мършавото ѝ лице беше с цвят на захарна глазура, прорязана от ситни бръчки като чертички на украса за торта.

– Добре съм, благодаря – хладно отговори тя.

– Искате ли парче шоколадова торта? – попита Анук със загрижен тон, винаги готова да се раздава.

Госпожата я погледна лакомо.

– Благодаря ти, скъпа. С удоволствие ще хапна едно.

Анук отряза щедро парче торта.

– Робер синът ви ли е? – попита тя.

Мадам Люзерон кимна утвърдително.

– На колко години е бил, когато е починал?

– На тринайсет – каза госпожата. – Малко по-голям от теб. Така и не разбраха какво му е. Такова здраво момче – аз не му позволявах дори да яде сладко – и изведнъж да умре. Не е за вярване, нали?

Анук поклати глава с широко отворени очи.

– Почина на днешния ден – продължи мадам Люзерон.

– Осми декември 1979. Много преди ти да се родиш. Тогава все още можеше да се купи парцел в голямото гробище, ако човек имаше достатъчно пари да плати. Аз винаги съм живяла тук. Семейството ми има пари. Нищо не ми пречеше да оставя момчето ми да си играе с къщичката за кукли. Ти имала ли си някога къщичка за кукли?

Анук отново поклати глава.

– Още я пазя някъде на тавана. Пазя дори куклите, които вървят с нея, и мебелите. Всичко е ръчна изработка от естествени материали. Има венециански огледала по стените. Правена е още преди революцията. Чудя се дали изобщо някога е имало дете, което си е играло с проклетата къщичка.

Тя леко поруменя, сякаш използването на тази забранена дума придаде на безкръвното ѝ лице нещо подобно на оживление.

– Ти сигурно би искала да си поиграеш с нея.

Очите на Анук светнаха.

– Е-ха!

– На драго сърце ще ти я дам, момиченце – мадам Люзерон се намръщи. – Знаеш ли, мисля, че не знам как се казваш. Аз съм Изабел, а кучето ми е Саламбо. Можеш да го погалиш, ако искаш. Няма да те ухапе.

Анук се наведе да докосне кученцето, което се завъртя и ентусиазирано облиза ръцете ѝ.

– Толкова е мило. Обичам кучета.

– Не мога да повярвам, че идвам тук от толкова време, а нито веднъж не съм ви попитала как се казвате.

Анук се усмихна.

– Аз съм Анук – представи се тя. – А това е моята приятелка Зози.

И продължи да гали кучето, и беше толкова погълната от това занимание, че дори не забеляза как се представи на мадам Люзерон с погрешното име, нито как от коледната къщичка изгря знакът на Господарката Кървава луна