Джоан Харис - Бонбонени обувки

– Мислех си за тържеството – каза Анук. – Наистина ли трябва да каним Тиери? Знаеш, че ще развали всичко.

Аз въздъхнах.

– Моля те. Не сега.

Неудържимият ентусиазъм на Анук обикновено ме забавлява, но не в шест часа сутринта.

– Хайде, мамо – каза тя. – Не може ли просто този път да не го каним?

– Всичко ще бъде наред – уверих я аз. – Ще видиш.

Давах си ясна сметка, че това не е отговор. Анук нервно се намести и зави с одеялото презглава. Миришеше на ванилия и на лавандула, долавях и слабото животинско ухание на рошавата ѝ коса, която през последните четири години беше станала по-жилава, като заплетена овча вълна.

Косата на Розет е все още бебешка, като млечка и невени, леко сплъстена там, където опира във възглавницата. След две седмици тя ще стане на четири години, а все още прилича на бебе: ръцете и краката ѝ са като свирки, очите ѝ – твърде големи за малкото ѝ личице. Моето котешко бебе, наричах я аз някога, когато все още можех да се шегувам с това.

Моето котешко бебе. Моята подменена рожба.

Анук отново се размърда под одеялото, зарови лице в рамото ми и пъхна ръце под мишницата ми.

– Замръзнала си – казах аз.

Тя поклати глава.

– Какво ще кажеш за чаша шоколад?

Пак поклати глава, този път по-рязко. Учудих се как сърцето ни може да се къса от такива дребни неща – забравена целувка, захвърлена играчка, пропусната приказка за лека нощ, отегчен поглед тогава, когато очакваме усмивка...

Децата са като ножове, казваше майка ми някога. Нараняват ни, без да искат. И въпреки това ние се притискаме към тях, прегръщаме ги, докато кръвта ни тече. Моето лятно дете става все по-далечно с годините; и аз се стъписах при спомена за последния път, преди толкова време, когато тя ми позволи да я прегръщам така, и ми се прииска да я задържа по-дълго при себе си, но часовникът на стената показваше шест и петнайсет...

– Иди да легнеш в моето легло, Нану. Там е по-топло и таванът не капе.

– Ами Тиери? – попита тя.

– По-късно ще говорим за това.

– Розет не го иска – каза Анук.

– Откъде си толкова сигурна?

Тя сви рамене.

– Просто знам.

Аз въздъхнах и я целунах по главата. Отново ме облъхна животинското ухание на ванилия, а заедно с него нещо по-силно и по-зряло, което накрая успях да определя – тамян. Зози пали тамян в стаята си. Знам, че Анук прекарва много време там, говори с нея, мери дрехите ѝ. Хубаво е, че наблизо има човек като Зози, друг възрастен освен мен, на когото може да се довери.

– Трябва да дадеш шанс на Тиери. Знам, че не е съвършен, но той наистина те харесва...

– И ти не го искаш – каза тя. – Дори не ти липсва, когато го няма. Не си влюбена в него.

– Не подхващай тази тема – нетърпеливо отсякох аз. – Има различни видове любов. Аз обичам теб, обичам Розет и това, че не изпитвам същото към Тиери, не означава...

Но Анук не ме слушаше. Тя се измъкна изпод одеялото и тръсна глава, за да се освободи от прегръдката ми. Помислих си, че знам причината за това. Анук нямаше нищо против Тиери, преди да се появи Рижия, и когато си отиде...

– Знам кое е добро за нас. Правя го заради теб, Нану.

Тя сви рамене досущ като Рижия.

– Довери ми се. Всичко ще бъде наред.

– Както и да е – каза Анук и се качи по стълбите.

ЖАЛКО. ТОЛКОВА Е ТЪЖНО, КОГАТО МАЙКА И ДЪЩЕРЯ не могат да общуват помежду си. Особено когато са толкова близки като тези двете. Днес Виан беше уморена: личеше си по очите ѝ. Мисля, че снощи не е спала добре. Така или иначе, беше твърде уморена да забележи нарастващата упоритост в чертите на дъщеря си, както и това, че току ме поглежда в търсене на одобрение.

Но загубата на Виан може да бъде печалба за мен: сега, когато се намирам на мястото на действие, така да се каже, мога да упражнявам влиянието си по десетки нови и незабележими начини. Да започнем от способностите, които Виан така умело крие: тези прекрасни оръдия на волята и желанието...

Засега все още не съм разбрала защо Анук се страхува да ги използва. Със сигурност се е случило нещо, за което тя се чувства отговорна. Но оръдията са за това – за да се използват, Нану. За добро или за зло. Изборът е твой.

Все още ѝ липсва увереност, но аз я успокоих, че някой и друг малък трик не може да навреди. С тях може дори да помага на хората – другото я тревожи, разбира се, но по-късно ще я излекувам от тази нейна самоотверженост, а дотогава тя ще е свикнала да използва способностите си и ще можем да поработим върху по-съществени неща.