Джоан Харис - Бонбонени обувки

После направих Тиери: издокарах го в сиво фланелено парцалче със захарна бучка, увита в парче плат така, че да прилича на мобилния му телефон. Не можах да се сдобия с косъм от косата му, затова взех листенце от розите, които беше подарил на мама, като се надявах да свърши работа. Разбира се, не искам да му се случи нищо лошо. Искам само да стои настрана.

Затова му дадох знака на Едно Маймуна и го сложих отвън пред коледната къща, като му направих палто и шал от кафяв филц – за всеки случай, ако стане много студено.

И после, разбира се, дойде ред на Рижия. Неговата кукла още не е завършена, защото ми трябва нещо негово, а нямам нищо подръка – дори конец от дреха, – до което той да се е докосвал. Но мисля, че си прилича, целият е в черно, а на главата му съм залепила оранжева прежда за коса. Дадох му знака на Променящия се вятър и му прошепнах: "Рижко, не си отивай", макар че вече дни наред не сме го виждали.

Няма значение. Аз знам къде е. Работи за Тиери на "Рю дьо ла Кроа". Не знам защо не идва при нас, защо мама не е ходила да го види и защо Тиери го мрази толкова.

Днес говорих за това със Зози, докато седяхме в стаята ѝ както обикновено. Розет беше при нас и трите си играехме – на доста шумна и глупава игра, Розет се радваше и се смееше като луда, Зози се правеше на кон и Розет я яздеше и после изведнъж без причина косата ми настръхна, аз вдигнах глава и видях една жълта маймунка да седи на полицата над камината – толкова ясно, както понякога виждам Чехълчо.

– Зози – прошепнах аз.

Тя погледна нагоре. Изобщо не се изненада: изглежда, че и преди е виждала Бам.

– Бива си я малката ти сестричка – каза Зози и се усмихна на Розет, която беше слязла от гърба ѝ и си играеше с пискюлите на една възглавница. – Изобщо не си приличате, но предполагам, че външният вид понякога лъже.

Аз прегърнах Розет и я целунах. Понякога ми прилича на парцалена кукла или на зайче с клепнали уши, толкова е мекичка.

– Защото имаме различни бащи – казах на Зози.

Зози се усмихна.

– Досетих се.

– Но това няма значение – продължих аз. – Мама казва, че човек сам избира семейството си.

– Наистина ли?

Аз кимнах.

– Така е по-добре. Всеки може да бъде твоето семейство. Мама казва, че това не зависи от раждането. Зависи от чувствата ти към другите хора.

– Значи дори аз мога да бъда от вашето семейство?

Усмихнах се.

– Ти вече си от нашето семейство.

Тя се засмя.

– Аз съм лошата ти леля. Покварявам те с магия и обувки.

Е, това направо ме уби. Розет се разсмя заедно с мен. А над нас жълтата маймунка танцуваше и караше всичко на полицата да танцува – всичките обувки на Зози, наредени като украса, но толкова по-хубави от порцеланови фигурки, – и аз си помислих колко естествено ми се вижда да сме трите заедно. И изведнъж се почувствах виновна заради мама, която беше на долния етаж, докато ние тук се забавлявахме, все едно бяхме забравили, че съществува.

– Никога ли не си се замисляла кой е бащата на Розет? – попита неочаквано Зози и ме погледна.

Аз свих рамене. Това никога не ме е интересувало. Ние винаги сме били заедно. Не сме имали нужда от никого...

– Просто ми хрумна, че може да си го познавала – каза Зози. – Тогава си била на шест или на седем, затова си помислих... – тя се заигра с дрънкулките на гривната си и ми се стори, че се опитва да ми каже нещо, но не иска да го изрече с думи.

– Какво? – попитах аз.

– Ами... погледни косата ѝ – Зози сложи ръка на главата на Розет. Косата ѝ е с цвят на нарязано манго, много къдрава и мека. – Погледни очите ѝ.

Очите на Розет са много светли, сивозелени, точно като на котка, кръгли като монети.

– Не ти ли прилича на някого?

Замислих се.

– Мисли, Нану. Рижа коса, зелени очи. И много вироглава.

– Не Рижия, нали? – аз се разсмях, но изведнъж потръпнах и ми се прииска Зози да не говори повече за това.

– Защо не? – попита тя.

– Просто знам, че не е той.

Всъщност никога не бях се замисляла за бащата на Розет. Може би дълбоко в себе си продължавам да вярвам, че тя никога не е имала баща, че феите са я донесли, както казваше старата дама.

Бебето на феите. Особено бебе.

Искам да кажа, че не е честно да говорят така за нея – че е глупава или бавно развиваща се, или умствено изостанала. Особено бебе, казвахме ние. Особено, тоест различно. Мама не иска да се различаваме от другите, но Розет просто е различна, толкова ли е лошо това?

Тиери все разправя, че трябва да я заведем на лекар. На терапевт, на логопед и при разни специалисти, сякаш специалистите могат да те излекуват от това да си различен.