Джоан Харис - Бонбонени обувки

Вятърът духна по-силно и ние побягнахме. Не само заради Розет, разбира се. Аз знаех от самото начало, че нося дете, и точно като котка го износих тайно, далеч от Ланскене...

Но през декември вятърът се обърна и отнесе годината от светлината в мрака. Бях износила Анук без проблеми. Моето лятно дете дойде със слънцето – в четири и петнайсет една ясна юнска сутрин – и още щом го видях, разбрах, че това дете е мое и само мое.

Но Розет беше различна от самото начало. Дребно, слабичко, неспокойно бебе, което не ядеше и ме гледаше така, сякаш бях чужд човек. Болницата се намираше в покрайнините на Рен и докато лежах там с Розет, един свещеник ме навести и изрази учудването си от това, че не искам да кръстя Розет в болницата.

Стори ми се спокоен и любезен, но твърде сходен със събратята си: мърмореше изтъркани думи на утеха и очите му гледаха далеч в отвъдния свят, но не виждаха нищо в нашия. Разказах му обичайната история: че съм вдовица, мадам Роше, и че отивам да живея при роднини. Свещеникът явно не ми повярва, изгледа Анук подозрително, а Розет с дълбока загриженост. Бебето може да не оживее, каза ми той сериозно, нима ще допусна детето ми да умре некръстено?

Изпратих Анук в един пансион наблизо, докато аз бавно се възстановявах и следях Розет. Пансионът се намираше в малко селце на име Ле Лавьоз, на брега на Лоара. И там намерих убежище, когато Розет укрепна и свещеникът стана по-настоятелен.

Защото любезността може да убива със същата лекота като грубостта, а свещеникът – казваше се отец Льоблан – беше предприел независимо проучване за мои роднини в областта, включително за това кой може да се грижи за по-голямата ми дъщеря, къде е ходила на училище, както и за съдбата на въображаемия мосю Роше – проучване, което несъмнено щеше да го отведе до истината.

Затова една сутрин аз взех Розет и отидох с такси в Ле Лавьоз. Пансионът беше евтин и скромен: имаше една-единствена стая с газова печка и двойно легло с дюшек, провиснал почти до пода. Розет все така не искаше да се храни и гласът ѝ беше слаб и жален като котешко мяукане, което сякаш повтаряше като ехо писъка на вятъра. По-лошото беше, че понякога тя спираше да диша в разстояние на пет-десет секунди, после с хълцане и сумтене отново поемаше дъх, сякаш след кратък размисъл решаваше да се върне – поне временно – в света на живите.

Останахме в пансиона две нощи. После малко преди Нова година дойде снегът и поръси горчива захар върху черните дървета и пясъчните брегове на Лоара. Аз потърсих друго място, където да отседнем, и една застаряла двойка – Пол и Фрамбоаз – ми предложи стаи над малка пекарна за палачинки.

– Не е много просторно, но е топло – каза Фрамбоаз, напрегната дребна женица с черни като къпини очи. – Освен това ще ми направите услуга, като наглеждате заведението. През зимата го затваряме, понеже няма туристи, така че не се тревожете, никой няма да ви се пречка – тя ме погледна изпитателно и добави: – Това бебе плаче като коте.

Аз кимнах.

– Хм – подсмръкна Фрамбоаз. – Трябва да го заведете на лекар.

– Какво иска да каже? – попитах по-късно Пол, който дойде да ни покаже двете стаи.

Пол, благ старец, който рядко говореше, ме погледна и сви рамене.

– Фрамбоаз е суеверна. Като повечето хора тук. Не го вземайте присърце. Тя не ви желае злото.

Бях прекалено уморена, за да разпитвам. След като се настанихме, Розет започна да се храни по малко, но продължаваше да бъде неспокойна и да не спи добре, и аз попитах Фрамбоаз какво е имала предвид.

– Казват, че котешкото бебе носи лош късмет – каза тя, докато чистеше и без това чистата кухня.

Усмихнах се. Говореше точно като Арманд, скъпата ми приятелка от Ланскене.

– Котешко бебе ли? – попитах аз.

– Аха – продължи Фрамбоаз. – Чувала съм за такива бебета, но досега не бях виждала. Баща ми разправяше, че понякога феите идват нощем и сменят истинските бебета с котета. Но котешките бебета не ядат. Само плачат. И ако някой стори нещо лошо на котешко бебе, феите му дават да се разбере.

Тя присви очи заплашително, после изведнъж се усмихна.

– Това е само поверие, разбира се. И все пак трябва да го заведете на лекар. Котешкото бебе ми изглежда болно.

Последното със сигурност беше вярно. Но аз никога не съм имала доверие на лекари и на свещеници, затова се поколебах и не послушах съвета на старицата. Минаха още три дни, през които Розет продължаваше да пищи и да се задъхва, така че накрая преодолях недоверието си и повиках лекар от Анже.