Джоан Харис - Бонбонени обувки

Наистина ли бяхме виновни? Логиката казва, че не. Но логиката като че ли не отива твърде далеч. А вятърът отново е тук. И ако не се вслушаме в неговия зов, кого ще избере да отнесе вместо нас?

На хълма Монмартър няма дървета. Поне за това съм благодарна. Но декемврийският вятър все така ухае на смърт и никакъв тамян не може да се пребори с тъмната му съблазън. Декември винаги е време на тъмнина, на духове – свети и нечестиви, – на огньове, запалени срещу смъртта на светлината. Боговете на Коледа са упорити и студени, Персефона е затворена под земята и пролетта е сън, до който има цял живот време.

И по голите улици на Монмартър витаят Достопочтените и крещят предизвикателно срещу сезона на благоволението.

НАТАТЪК БЕШЕ ЛЕСНО. ТЯ МИ РАЗКАЗА ЦЯЛАТА ИМ история: за сладкарницата в Ланскене, за последвалия скандал, за починалата жена, после за Ле Лавьоз, за раждането на Розет и за Достопочтените, които се опитали и не успели да я отнесат.

Значи от това се страхува. Горкото момиче. Не си мислете, че само защото очаквам да извлека полза от положението, съм напълно безсърдечна. Аз изслушах несвързания ѝ разказ, прегърнах я, когато вълнението ѝ дойде в повече, погалих косата ѝ и избърсах сълзите ѝ – нещо, което никой не направи за мен, когато бях на шестнайсет и целият ми свят рухна.

Утеших я доколкото можах. Магията, казах ѝ аз, е оръдие на Промяната, на приливите и отливите, които поддържат света жив. Всичко е взаимосвързано: зло, извършено в единия край на света, се уравновесява със своята противоположност в другия. Няма светлина без тъмнина, няма зло без добро, няма обида без мъст.

Що се отнася до личния ми опит...

Е, разказах ѝ само толкова, колкото ѝ трябваше да знае. Достатъчно, за да станем заговорнички, за да се обвържем чрез угризения и вина, за да я откъсна от света на светлината и полека да я придърпам към тъмнината...

В моя случай, както вече ви казах, всичко започна от едно момче. И по случайност завърши с момче, защото ако и в ада няма по-силен пламък от гнева на отхвърлената жена, нищо на света не може да се мери с яростта на измамената вещица.

През първата седмица-две всичко вървеше по ноти. Аз бях като царица сред момичетата, радвах се на новото си завоевание и на високото положение, до което се бях издигнала. Със Скот бяхме неразделни, но той беше слаб и доста суетен – затова и толкова бързо се превърна в мой роб. И много скоро изкушението да сподели тайните си с приятелчетата от момчешката съблекалня – да се похвали, да се изтъкне и, разбира се, да се посмее – стана неустоимо.

Веднага усетих промяната, нарушеното равновесие. Скот започна да говори твърде много и слуховете прелетяха като вихър от единия край на училището до другия. По стените в съблекалните се появиха надписи, хората се побутваха, когато минавах. Най-големият ми враг беше едно момиче на име Жасмин – превзета интригантка, като извадена от списание; тя даде начален тласък на слуховете. Борех се с тях с всички мръсни номера, които имах подръка, но станеш ли жертва веднъж, завинаги оставаш жертва и скоро аз се върнах към обичайната си роля ни мишена за всеки подигравателен коментар и шега. После и Скот Маккензи се присъедини към шегаджиите. След поредица от половинчати извинения той започна открито да се разхожда из града с Жасмин и приятелите ѝ и накрая те го подтикнаха – придумаха, засрамиха, изкушиха – да ме нападне директно. А покрай мен и книжарницата на майка ми, която открай време беше обект на подигравки заради витрината си с кристали и книги по сексуална магия, а сега стана и обект на вандализъм.

Дойдоха една нощ. Цяла групичка полупияни ученици, които се смееха, шушукаха и се побутваха. Беше малко рано за Нощта на лудориите, но магазините вече бяха пълни с фойерверки и Празникът на Вси светии протягаше дългите си костеливи пръсти, вмирисани на дим. Прозорецът на моята стая гледаше към улицата. Чух ги да се приближават, долових шушукане и нервен кикот, някой извика: "Хайде, давай!", друг промърмори нещо в отговор, трети прошепна: "Хайде, хайде!", и накрая настана заплашителна тишина.

Тя продължи около минута. Засякох по часовника. После съвсем наблизо избухна нещо в затворено пространство. Отначало помислих, че са хвърлили пиратки в контейнера за смет, но после усетих мириса на дим. Погледнах през прозореца и видях как се разбягаха – шестима, като подплашени гълъби, пет момчета и едно момиче, чиято походка разпознах...