Джоан Харис - Бонбонени обувки

– Трябваше да бъда силна. Трябваше да бъда смела. Трудно е да си сам на шестнайсет, но аз успях някак да оцелея и постепенно научих, че у всеки от нас има две движещи сили. Два вятъра, ако щеш, които духат в срещуположни посоки. Единият те води натам, накъдето искаш. Другият довява това, от което се страхуваш. И хората като нас трябва да направят избор – дали да яхнат вятъра, или да се оставят да ги отвее.

И ето че най-после пинятата се пръсва и изсипва даровете си върху вярващите, и аз накрая получавам жадуваната награда – билет не към един живот, а към два...

– Какво избираш, Нану? – попитах аз. – Страх или желание? Хуракан или Ехекатл? Разрушителя или Вятъра на промяната?

Тя ме гледа втренчено със синьо-сивите си очи, очи с цвят на буреносен облак точно преди да го прониже гръм. През Димящото огледало виждам как цветовете ѝ преливат в най-неспокойните нюанси на пурпурното и синьото.

Но сега виждам още нещо. Образ, подобен на икона, който изпъква с по-голяма яснота, отколкото едно единайсетгодишно дете би могло да изрази. Виждам я за по-малко от секунда, но ми е достатъчно. Това е сцената с раждането на Исус на "Плас дю Тертр", майката, бащата и люлката.

Но в този вариант на сцената майката е с червена рокля, а косата на бащата е със същия цвят като...

И накрая започвам да разбирам. Затова тя толкова държи на тържеството, затова отделя толкова внимание на малките кукли в коледната къща, подрежда ги, разполага ги с такова старание, сякаш са живи хора.

Погледнете Тиери на снега отвън. За него няма роля в тази странна постановка. Ето ги и гостите – влъхвите, овчарите, ангелите. Нико, Алис, мадам Люзерон, Жан-Луи, Попол, мадам Пино. Те изпълняват ролята на гръцкия хор: дават кураж и подкрепа. А ето я и централната група. Анук, Розет, Рижия, Виан...

Кое беше първото нещо, което Анук ми каза?

Кой е умрял? Майка ми. Виан Роше.

Тогава го възприех като шега, като опит на едно дете да провокира възрастните. Но сега, когато познавам Анук по-добре, започвам да разбирам колко сериозни са били тези наглед лекомислени думи. Старият свещеник и социалната работничка не са били единствените жертви на онзи декемврийски вятър преди четири години. В този ден са умрели и Виан Роше, и дъщеря ѝ Анук, и сега тя иска да ги съживи...

Колко си приличаме с теб, Нану.

Разбираш ли, и аз имам нужда от нов живот. Франсоаз Лавери още ме преследва. Тази вечер пак видях физиономията ѝ в местния вестник, сега вече придружена с още няколко имена, сред които Мерседес Демойн и Ема Уиндзор, изредени под две размазани снимки, свалени от охранителни камери. Виждаш ли, Ани, и аз имам своите Достопочтени, и макар да действат бавно, те са упорити и преследването им от неудобство прераства в нещо близко до заплаха.

Как са разбрали за Мерседес? И как толкова бързо са направили връзката с Франсоаз? И с колко време мислиш, че разполага Зози, преди да падне в безмилостния им капан?

Може би ми е време, казвам си. Може би най-после съм изчерпала всички възможности в Париж. Може би въпреки всичките ми хитрини най-после е време да поема по други пътища. Но не като Зози. Вече не.

Ако някой ви предложи нов живот, няма ли да се възползвате?

Разбира се, че ще го направите.

И ако този живот може да ви предложи приключения, богатства и дете – не какво да е дете, а това хубаво, обещаващо, способно момиче, все още недокоснато от пръста на кармата, което може да изпрати всяка лоша мисъл и съмнително деяние обратно с трикратна сила и което мога да подхвърля на Достопочтените, когато не ми остане нищо друго...

Няма ли да се възползвате, ако можете?

Няма ли?

Разбира се, че ще го направите.

Е, ИЗМИНА ПОВЕЧЕ ОТ СЕДМИЦА, ОТКАКТО започнахме с уроците, и тя казва, че вече забелязва промяна. Аз научавам все повече мексикански неща – имена, истории, символи и знаци. Сега знам как да вдигна вятър с Ехекатл Променливия, как да измоля дъжд от Тлалок и дори как да призова Хуракан, за да отмъсти на враговете ми.

Не че мисля за отмъщение. След онази случка на опашката за автобуса Шантал и компания не са идвали на училище. Изглежда, че всички са се заразили. Мосю Жестен казва, че това е някакъв лишей, но така или иначе болните трябва да си стоят у дома, докато оздравеят, за да не заразят и останалите. Не можете да си представите колко различен става един клас от трийсет души, когато четиримата най-отвратителни ученици отсъстват. Но без Сюзан, Шантал, Сандрин и Даниел е дори приятно да се ходи на училище. Никой не е пиян морков, никой не се присмива на Матилд за това, че е дебела, а днес в часа по математика Клод отговори на въпрос на учителя, без да заеква.