Джоан Харис - Бонбонени обувки

Какво лошо има, питам се аз. Това дори не може да се нарече магия – няколко талисмана тук-таме, един-два знака за късмет, все неща, които майка ми не би се поколебала да използва...

И въпреки това се чувствах неуютно. Нищо не се дава напълно безплатно. Като момчето от приказката, което продало сянката си срещу обещание, ако затворя очите си за условията на сделката, ако взема на кредит нещо от света, скоро ще трябва да платя цената за това...

А каква е тя, Зози?

Каква е твоята цена?

През целия ден се чувствах все по-неспокойна. Може би имаше нещо във въздуха, нещо в зимната светлина. Усетих, че ми липсва нечие присъствие, но чие – не можех да определя. Може би на майка ми, на Арманд, на Фрамбоаз. На някого, при когото нещата са прости. И на когото вярвам.

Тиери се обади два пъти, но аз не му отговорих. Той изобщо не би могъл да разбере. Опитах да се съсредоточа върху работата, но по някаква причина нещата не вървяха. Загрявах шоколада ту твърде силно, ту твърде слабо, изтървах млякото и то кипна, сипах пипер вместо канела в лешниковите рулца. Надвечер ме заболя главата, оставих Зози да се оправя със сладкарницата и излязох да глътна малко въздух.

Тръгнах напосоки, без определена цел. Със сигурност не към "Рю дьо ла Кроа", макар че двайсет минути по-късно се озовах точно там. Небето беше крехко като син порцелан, слънцето бе слязло твърде ниско, за да може да затопли въздуха. Радвах се, че съм с топло палто – кално кафяво, също като ботушите ми, – и се загърнах плътно в него, щом навлязох в сенките в подножието на хълма.

Беше съвпадение, чисто и просто. Цял ден не бях мислила за Рижия. И ето че го видях да стои пред сградата с работни ботуши, комбинезон и черна плетена шапка, нахлупена ниско над очите. Беше с гръб към мен, но веднага го познах – по движенията, ловки, но без припряност, по изопнатите здрави мускули на гърба и на ръцете, докато изхвърляше кашони и сандъци със строителни отпадъци в контейнера до бордюра.

Инстинктивно се скрих зад един паркиран микробус. Неочакваната среща с Рижия, учудването ми от това, че неволно се озовах тук, след като Зози ме беше предупредила да не идвам – тези неща ме направиха предпазлива; и сега аз го наблюдавах иззад микробуса, невзрачна в кафявото си палто, и сърцето ми подскачаше като автомат за пинбол. Чудех се дали да го заговоря. Не знаех дали искам да го заговоря. Какво търсеше той тук? Човек, който мрази големите градове, мрази шума, презира удобствата и предпочита откритото небе пред покрива над главата си...

Точно в този момент от сградата излезе Тиери. Веднага долових напрежението между тях. Тиери беше ядосан и разгорещен, каза нещо на Рижия и му направи знак да влезе.

Рижия се направи, че не го чува.

– Какво ти става, глух ли си или си малоумен? – кресна Тиери. – Ако случайно си забравил, ще ти напомня, че тук гоним срокове. И преди да започнеш, измери нивото. Тези дъски са от дъб, не от някаква си ела.

– Така ли говориш на Виан?

Акцентът на Рижия се появява или изчезва в зависимост от настроенията. Днес звучи почти екзотично, с лениви носовки и режещо "р". Парижанинът Тиери не може да разбере и дума.

– Какво?

Рижия заговори невъзмутимо бавно:

– Попитах и на Виан ли говориш така.

Видях как лицето на Тиери помръкна.

– Ян е причината да правя всичко това.

– Сега разбирам какво е видяла в теб.

Тиери се изсмя надменно.

– Довечера ще я попитам, искаш ли? Случайно ще ходя при нея. Мисля да я поканя на вечеря. Някъде, където не предлагат пица на парче.

И тръгна нагоре по улицата, а Рижия направи циничен жест зад гърба му. Аз бързо се скрих зад микробуса – чувствах се глупаво, но не исках никой да разбере, че съм тук. Тиери мина на шест крачки от мен с лице, напрегнато от гняв, неприязън и нещо близко до злорадство. Стори ми се по-стар, почти непознат, и за миг се почувствах като дете, надзърнало през забранена врата. После той се изгуби от поглед и Рижия остана сам.

Наблюдавах го още няколко минути. Насаме със себе си хората разкриват неочаквани страни от своята същност – вече забелязах това у Тиери, когато мина покрай мен. Но Рижия седна на бордюра и остана неподвижен, забил поглед в земята, по-скоро уморен, отколкото нещо друго, макар че при Рижия никога не се знае.

Помислих си, че трябва да се върна в сладкарницата. Анук щеше да се прибере след по-малко от час, трябваше да приготвя следобедната закуска на Розет, а и Тиери можеше да ме потърси...