Джоан Харис - Бонбонени обувки

Сградата ми се стори празна. От едната страна имаше скеле, вратите бяха целите в найлони. Отвън седеше човек със строителна каска и пушеше, но аз видях, че не е Рижия.

Влязох. Качих се по стълбите. На първия етаж се разнасяше бръмчене и приятно ухаеше на прясно нарязано дърво. После чух и гласове, или по-точно един глас – гласа на Тиери, – който се извисяваше над шума. Последните няколко стъпала бяха посипани с прах и стружки. Вратата беше покрита с найлон, аз я открехнах и надникнах вътре.

Рижия беше с маска на лицето и заглаждаше с машина голите дъски на пода. Навсякъде миришеше на сурово дърво. Тиери стоеше над него със сив костюм, жълта каска и същата физиономия, с която гледа как Розет яде с ръце и размазва храната си по масата. Рижия изключи машината и свали маската. Беше уморен и не особено доволен.

Тиери огледа дъските и каза:

– Почисти праха и ги лакирай. Искам преди да си тръгнеш, да си ги минал поне веднъж с лака.

– Сигурно се шегуваш. Ще трябва да стоя до полунощ.

– Щом трябва – каза Тиери. – Няма да губя още един ден. До Бъдни вечер трябва да сме приключили.

После излезе, мина покрай мен и тръгна по стълбите надолу. Бях се скрила зад вратата и той не ме видя, но аз го разгледах добре и физиономията му изобщо не ми хареса. В нея имаше нещо самодоволно, не точно усмивка, по-скоро озъбване. Сякаш беше Дядо Коледа, решил тази година да не раздаде подаръците на децата, а да ги запази за себе си. И в този момент намразих Тиери. Не защото се беше развикал на Рижия, а защото явно се мислеше за нещо повече от него. Личеше си по погледите, които му хвърляше, по това как стоеше над него, все едно чакаше Рижия да му лъсне обувките, а в цветовете му имаше още нещо – нещо като завист или дори по-лошо...

Рижия седеше с кръстосани крака на пода, маската висеше на врата му, а в ръката му имаше бутилка вода.

– Анук! – той се усмихна. – Виан с теб ли е?

Аз поклатих глава. Усмивката му изчезна.

– Защо не идваш при нас? Каза, че ще дойдеш.

– Просто бях зает – той се огледа из стаята, цялата в найлони и купчини мебели, загърнати като подаръци. – Харесва ли ти?

– Ами...

– Край на местенето. Ще си имаш своя стая. Близо до училище и така нататък.

Понякога се чудя защо възрастните постоянно говорят за образование, след като е очевидно, че децата знаят повече за живота от тях. Защо вечно усложняват всичко? Защо не живеят по-просто?

– Чух какво ти каза Тиери. Не бива да ти говори така. Мисли се за нещо повече от теб. Защо не му кажеш да си гледа работата?

Рижия сви рамене.

– Нали ми плаща. Освен това... – видях как очите му блеснаха. – Може скоро да му го върна.

Седнах на пода до него. Той миришеше на пот и на стърготини, ръцете и косата му бяха целите в прах. Но нещо не беше както преди. Не можех да разбера какво. Очите му грееха весело, ярко, с надежда, за разлика от онзи път в сладкарницата.

– Е, Анук, какво мога да направя за теб?

Трябваше да кажа на Рижия, че е баща на Розет. Да.

Точно така. На думи изглежда лесно като повечето неща. Но когато дойде моментът да се направи...

Аз наплюнчих пръста си и начертах на прашния под знака на Господарката Лунен заек. Зози казва, че това е моят знак. Кръг със заек вътре. Това е символът на новата луна, знакът на любовта и на новото начало, и след като е моят знак, реших, че ще подейства на Рижия.

– Какво има? – той се усмихна. – Езика ли си глътна?

Дали защото думите му ме предизвикаха, или защото никога не ме е бивало да лъжа – особено хората, които обичам, – но изплюх камъчето. Зададох въпроса, който ме човъркаше, откакто говорих със Зози...

– Знаеш ли, че си баща на Розет?

Рижия ме погледна втренчено.

– Какво каза? – попита той.

Нямаше грешка: беше стъписан. Значи не е знаел; но не изглеждаше да е особено доволен.

Погледнах знака на Господарката Лунен заек и начертах до него двойния кръст на Червения Тецкатлипока.

– Знам какво си мислиш. Че изглежда малка за четиригодишно дете. Още се плюнчи. Буди се нощем. И някои неща не ѝ се удават, като например да говори или да се храни с лъжица. Но е много забавна и сладка и ако ѝ дадеш възможност...

Лицето му прежълтя като праха на пода. Той тръсна глава, сякаш сънуваше лош сън и искаше да се събуди.

– Четиригодишно?

– Идната седмица ще има рожден ден – аз му се усмихнах. – Така си и мислех. Че не си знаел. Казвах си: "Рижия нямаше да си отиде просто така, ако знаеше за Розет."

И после му разказах за раждането ѝ, за малката пекарна за палачинки в Ле Лавьоз и как отначало Розет боледуваше, как я хранехме с капкомер, как се преместихме в Париж и какво стана после...