Джоан Харис - Бонбонени обувки

Разбира се, това е стратегическа игра. Като много други стратегии тя се състои в подреждане на частите от мозайката, без противникът да подозира какво правиш, и после трябва да решиш кои части да жертваш, за да излезеш победител. Следва двубой – схватка между Ян и мен – и трябва да призная, че учудващо за себе си го очаквам с голямо нетърпение. Да се изправя срещу нея в последното ниво, като знам какъв е залогът...

Това си струва да се изиграе.

Да направим равносметка на постигнатото дотук. Покрай всички останали занимания аз се боря усилено с пинятата на Ян и досега от нея паднаха няколко неща.

Първо, тя не е Ян Шарбоно.

Е, това вече го знаех, разбира се. Но по-интересното е, че не е и Виан Роше – или поне така мисля, след като прегледах съдържанието на кутията ѝ. Знаех си, че съм пропуснала нещо важно, и завчера, когато Ян излезе, най-после намерих това, което търсех.

Всъщност го видях още първия път, но не му обърнах внимание, защото се бях съсредоточила върху Виан Роше. Но то е там, в кутията, вързано с избеляла червена панделка: сребърно талисманче коте, вероятно свалено от евтина гривна или синджир, почерняло от времето. То стои в кутията на Виан до пакет ароматни сандалови пръчки и колода карти Таро, доста овехтели и опърпани.

Също като мен Виан пътува с малко багаж. Нещата, които пази, не са безполезни вехтории. Всяка вещ в тази кутия има определено значение и същото важи за сребърния талисман. Той е споменат в една изрезка от вестник, толкова изтъняла и потъмняла, че не посмях да я разгърна нацяло: в статията се разказва за изчезването на Силвиан Кайу, бебе на осемнайсет месеца, откраднато пред една аптека преди повече от трийсет години.

Дали е правила опити да се върне? Инстинктът ми подсказва, че не е. Човек сам избира семейството си, казва тя, и онова младо момиче, което е нейна майка и чието име дори не се споменава в статията, за нея е само източник на ДНК. За мен обаче...

Наречете ме любопитна, ако щете. Потърсих информация в интернет. Отне ми известно време – всеки ден изчезват деца, а това беше стар случай, разследването беше отдавна прекратено и никой вече не се интересуваше от него, – но накрая намерих това, което търсех, включително името на майката, млада жена на двайсет и една години по времето, когато детето ѝ е изчезнало, сега на четирийсет и девет (ако се вярва на информацията в уебсайта на училището, което е завършила), разведена, без деца, все още живее в Париж близо до "Пер Лашез" и държи малък хотел.

Хотелът се казва "Льо Стендал" и се намира на ъгъла на булевард "Гамбета" и улица "Матис". Има не повече от десетина стаи, проскубана изкуствена елха във фоайето и екстравагантно претрупан интериор. До камината има кръгла масичка, на която под стъклен похлупак е застанала мирно порцеланова кукла с копринена розова рокля. Друга кукла, облечена като булка, стои на стража в подножието на стълбището. Трета – синеока, с червено палто и шапка – седи на рецепцията.

И там зад бюро седи самата управителка, едра жена с изпито лице, рядка коса, типична за хората на постоянна диета, и очи също като на дъщеря си...

– Госпожо...

– Какво обичате?

– Аз съм от "Льо Роше дьо Монмартър". Правим специална промоция на домашно приготвени шоколадови бонбони, затова искам да ви предложа да опитате тези мостри...

Лицето на госпожата изведнъж се вкисна.

– Не се интересуваме – каза тя.

– Не сте длъжна да купувате. Само опитайте няколко бонбона и...

– Не, благодаря.

Разбира се, не очаквах друго. Парижани са много подозрителни хора, а предложението ми беше твърде примамливо, за да не е измама. Въпреки това аз извадих една кутия с нашите специалитети и я отворих на рецепцията. Дванайсет трюфела в гъст слой какао на прах, всеки поставен в гнездото си от златиста хартия, в ъгъла на кутията – жълта роза, а отстрани на капака – символът на Господарката Кървава луна.

– Вътре има визитна картичка – казах аз. – Ако ви харесат, можете да поръчате направо от нас, без посредници. Ако ли не... Тези са подарък от заведението. Хайде. Опитайте и ми кажете какво мислите.

Госпожата се поколеба. Виждах как вродената ѝ подозрителност се бори с миризмата, която се разнася от кутията: плътен аромат на дим и какао, леки нотки на карамфил, кардамон, ванилия, летливото ухание на "Арманяк", напомнящо за изгубени времена, сладка горчивина като отминало детство.

– На всеки хотел в Париж ли ги подарявате? Така няма да спечелите много.