Джоан Харис - Бонбонени обувки

– Е, тогава е от светлината или от нещо друго.

– Може би – каза той. – Или от нещо трето.

Аз го изгледах.

– Какво искаш да кажеш?

– Знаеш – каза той. – Светещ призрак.

Нямам думи. Светещ призрак. Предполагам, че Жан-Лу иска да види призрак от толкова време, че съвсем се е побъркал. И от всички хора да нарочи точно Зози! Може ли такова нещо?

Рижия ме гледаше със същата ангелска физиономия.

– Разкажи ми за Зози – предложи той. – Доколкото разбирам, с нея сте много близки.

Тогава аз му разказах за погребението, за бонбонените обувки, за Празника на Вси светии, за това как Зози изведнъж се появи в живота ни като приказна фея, как всичко стана прекрасно...

– Майка ти ми се вижда уморена.

Кой го казва, помислих си аз. Той изглеждаше съсипан, лицето му беше дори по-бледо от обикновено, а косата му плачеше за шампоан. Зачудих се дали има какво да яде или дали не е трябвало да му донеса храна.

– Е, сега имаме много работа. Наближава Коледа и...

Чакай малко, казах си аз.

– Шпионираш ли ни?

Рижия сви рамене.

– Понякога пътят ми минава оттам.

– Закъде?

Той пак сви рамене.

– Да речем, че съм любопитен.

– Затова ли остана? Защото си любопитен?

– Да, и защото мислех, че майка ти е в беда.

Аз подскочих.

– Тя наистина е в беда! Всички сме в беда!

И му разказах за Тиери и за плановете му, и как нищо вече няма да е същото, и как ми е мъчно за времето, когато всичко беше просто.

Рижия се усмихна.

– Никога не е просто.

– Поне знаехме кои сме.

Той само сви рамене и замълча. Аз пъхнах ръка в джоба си. Там беше куклата му – същата, която бях използвала предишната вечер. С трите рижи косъма, прошепнатата тайна и спиралата на Ехекатл, Вятъра на Промяната, нарисувана с флумастер на сърцето му.

Рижия потрепери и се загърна плътно в палтото си.

– Значи няма да си отидеш? – попитах аз.

– Исках да си отида. Може би трябваше. Но нещо ме притеснява, Анук, не ти ли се е случвало да имаш чувството, че става нещо нередно, че някой те използва, че те манипулира и че само ако знаеш как и защо го прави...

Рижия ме погледна и аз с облекчение видях, че в цветовете му няма гняв, само нюанси на синьото, които подсказват размисъл. Той продължи да говори с тих глас и аз си помислих, че досега не съм го чувала да приказва толкова – Рижия не се изразява с много думи.

– Вчера се ядосах. Ядосах се на Виан, че е скрила такова нещо от мен. Толкова, че не виждах и не чувах, не можех да мисля. После обаче започнах да разсъждавам. Все се питах как Виан Роше, която познавам, е успяла толкова да се промени. Отначало мислех, че вината е на Тиери, но аз познавам този тип хора. Познавам и Виан. Знам колко е силна. И знам, че не би позволила на човек като Тиери льо Тресе да влияе на живота ѝ, особено след нещата, които е преживяла... – той поклати глава. – Не, ако майка ти е в беда, причината не е в него.

– Тогава в кого?

Рижия ме погледна.

– Има нещо около твоята приятелка Зози, което не ми е ясно. Щом я видя, усещам, че нещо не е наред. Прекалено е съвършена. Изглежда ми съмнителна. Може би дори... опасна.

– Какво искаш да кажеш?

Рижия само сви рамене.

Започна да ми идва до гуша. Първо Жан-Лу, а сега и Рижия. Опитах се да му обясня:

– Виж, тя много ни помага, работи в сладкарницата, грижи се за Розет, учи ме на разни неща.

– Какви неща?

Е, щом не харесва Зози, няма смисъл да му разказвам.

Пъхнах ръка в джоба си и напипах куклата, твърда като кокал, увит във вълна.

– Ти просто не я познаваш. Трябва да ѝ дадеш шанс.

Рижия изглеждаше непреклонен. Науми ли си нещо, трудно може да го разубеди човек. Толкова е обидно – двама от най-близките ми приятели...

– Зози ще ти хареса. Наистина. Тя се грижи за нас...

– Ако мислех, че е така, досега да съм си тръгнал. Само че...

– Ще останеш ли?

Забравих, че съм му ядосана и го прегърнах.

– Ще дойдеш ли на коледното тържество?

– Ами... – той въздъхна.

– Страхотно! Тъкмо ще видиш какъв човек е Зози. И ще се запознаеш както трябва с Розет... О, Рижко, толкова се радвам, че оставаш!

– Да. И аз.

Но по гласа му не личеше да се радва. Всъщност стори ми се много разтревожен. И все пак планът ми успя, което е най-важното. Розет и аз успяхме да обърнем вятъра...

– Имаш ли нужда от пари? – попитах го аз. – В момента имам... – погледнах в джоба си. – Шестнайсет евро и дребни монети, мога да ти ги дам. Мислех да купя подарък на Розет, но...

– Не – отговори той малко рязко или поне така ми се стори. Рижия не обича да взема пари, така че може би не трябваше да му предлагам. – Нямам нужда от пари, Анук.