Джоан Харис - Бонбонени обувки

Е, по нищо не личеше. Виждах го съвсем ясно. Ако Тиери не му плащаше...

Направих знака на Ухото на Царевицата и притиснах дланта си в неговата. Това е знак за късмет, на който Зози ме научи: носи пари, богатства, храна и други такива неща. Не знам как действа, но със сигурност дава резултат: Зози го използва в сладкарницата, за да накара повече клиенти да купуват трюфелите на мама, и макар че не виждам как ще промени положението на Рижия в момента, може да подейства по други начини, например да му донесе нова работа или печалба от лотарията, или да му помогне да намери пари на улицата. Мислено си представих знака и той блесна на кожата на Рижия като искрици лъскав прах. Това ще свърши работа, помислих си аз. И няма да изглежда като подаяние.

– Ще минеш ли да ни видиш преди тържеството?

Рижия сви рамене.

– Не знам. Имам да... свърша някои важни неща.

– Но ще дойдеш на тържеството, нали? Обещаваш ли?

– Обещавам – каза той.

– С ръка на сърцето и да пукнеш, ако лъжеш?

– С ръка на сърцето. И да пукна, ако лъжа.

ДНЕС РИЖИЯ НЕ ДОЙДЕ НА РАБОТА. ВСЪЩНОСТ ИЗОБЩО не е идвал през почивните дни. Оказва се, че е заминал рано в петък – напуснал е пансиона, в който беше отседнал, и оттогава никой не го е виждал.

Предполагам, че трябваше да го очаквам. В края на краищата аз го помолих да си отиде. Защо тогава се чувствам така странно опустошена? И защо все го чакам да дойде?

Тиери е бесен. В неговия свят да зарежеш работа е срамно и непочтено; повече от ясно е, че не би приел никакви оправдания. Има и нещо свързано с някакъв чек – чек, който Рижия е осребрил или не е осребрил...

Тази събота и неделя почти не се видяхме с Тиери. Имал някакви неприятности с апартамента – така каза, когато се отби за кратко в събота вечер. Само между другото спомена за отсъствието на Рижия, а аз не посмях да разпитам за подробности.

Днес дойде надвечер и ми разказа всичко. Зози тъкмо затваряше, Розет си играеше с пъзела – изобщо не се опита да сглоби парчетата, но явно ѝ харесва да ги нарежда в сложни спирали по пода. Тъкмо започвах последната партида от пияни вишни, когато Тиери влезе в сладкарницата, очевидно побеснял, със зачервено лице и готов да избухне.

– Знаех си, че в него има нещо съмнително! – заяви той.

– Тези хора! Всичките са еднакви, мътните да ги вземат! Безотговорни и крадливи... скитници! – Тиери произнесе последната дума с най-голямо отвращение и тя прозвуча като екзотична ругатня. – Знам, че ти е нещо като приятел. Но дори ти не можеш да си затвориш очите за това. Да зареже работата, без да каже и дума... да провали плановете ми... Ще го съдя! Или просто ще пребия рижия кучи син...

– Тиери, моля те – аз му налях кафе. – Успокой се.

Но когато става дума за Рижия, това е невъзможно. Разбира се, те двамата са много различни. Солидният и лишен от въображение Тиери, който никога през живота си не е живял извън Париж и чието неодобрение по отношение на самотните майки, "алтернативните начини на живот" и чуждестранната храна ме забавляваха... поне досега.

– Какъв ти е той все пак? Как така сте станали приятели?

Извърнах се.

– Вече сме го обсъждали.

Тиери ме изгледа сърдито.

– Любовници ли сте били? – попита той. – Това ли е? Спала ли си с този кучи син?

– Тиери, моля те...

– Кажи ми истината! Спала ли си с него? – кресна той.

Ръцете ми се разтрепераха. Гневът, още по-яростен от това, че го потисках, напираше да излезе на повърхността.

– И какво, ако съм спала с него? – извиках аз.

Толкова прости думи. И толкова опасни.

Той ме погледна с посивяло лице и изведнъж разбрах, че обвинението, макар и злъчно, е просто поредната поза на Тиери – драматична и предсказуема, но в крайна сметка без никакво значение. Той имаше нужда от отдушник за ревността си, за потребността си да упражнява контрол, за неизказания си ужас от бързината, с която нещата в сладкарницата потръгнаха...

Той заговори с разтреперан глас:

– Длъжна си да ми кажеш истината, Ян. Твърде дълго не обръщах внимание на това. Аз дори не знам коя си, за Бога. Приех те на доверие – и теб, и децата ти – и да си ме чула да се оплаквам? И те едни – глезена нахалница и дебилче...

Тиери рязко млъкна.

Розет вдигна поглед от пъзела, с който играеше на пода. Над главата ни примигна лампа. Пластмасовите форми, с които правя сладки, затракаха на масата, все едно минаваше експрес.

Ян, извинявай. Ужасно съжалявам – Тиери се мъчеше да си възвърне изгубените позиции като продавач, който обикаля от врата на врата с надеждата, че все още има шанс да осъществи продажбата, която му се изплъзва...