Джоан Харис - Бонбонени обувки

– Почакай – прекъсна ме Рижия. – Виан знае ли, че си тук? Знае ли, че си дошла да ми кажеш това?

Аз поклатих глава.

– Никой не знае.

Той се замисли и цветовете му постепенно преминаха от хладно сини и зелени в яркочервени и оранжеви, и устните му се свиха, и той престана да бъде Рижия, когото познавах.

– Значи... през цялото това време тя е мълчала? Аз имам дъщеря, а дори не знам?

Рижия говори съвсем като южняк, когато се ядоса, и сега едва му се разбираше, все едно говореше на друг език.

– Е, може би не е имала възможност да ти каже.

Той гневно изсумтя.

– Може би мисли, че не ставам за баща.

Искаше ми се да го прегърна, да го утеша, да му кажа, че ние го обичаме – и двете. Но Рижия беше прекалено ядосан, за да ме изслуша – виждах го дори без Димящото огледало, – и изведнъж си помислих, че може би съм сгрешила, като съм му казала, че е трябвало да послушам съвета на Зози...

Изведнъж той стана и решително стъпка в прахта знака на Червения Тецкатлипока.

– Надявам се, че добре сте се позабавлявали за моя сметка. Жалко, че всичко ще свърши толкова рано – можехте да изчакате до края на ремонта... – Рижия свали маската от врата си и гневно я запрати в стената. – Кажи на майка си, че аз бях дотук. Че вече няма опасност. Взела е решение – да се оправя. И можеш да кажеш на Льо Тресе, че оттук нататък ще ремонтира апартамента си сам. Аз се махам.

– Къде отиваш?

– У дома – каза Рижия.

– С лодката ли?

– Каква лодка?

– Нали каза, че имаш лодка? – напомних му аз.

– А, да – той се втренчи в ръцете си.

– Искаш да кажеш, че нямаш лодка?

– Разбира се, че имам. Лодка и половина – отговори тихо Рижия, без да ме погледне. Аз направих знака на Димящото огледало, видях цветовете му – смесица от гневно червено и равнодушно зелено – и си помислих: "О, моля те. Само веднъж."

– Къде е?

– На кея "Арсенал".

– Как ти хрумна да дойдеш тук?

– Просто минавах.

Поредната лъжа, помислих си аз. Не е лесно да плаваш нагоре по течението чак от Тан. Може би са нужни месеци, за да се стигне до тук. И човек не минава ей така през Париж. Трябва да се направи резервация на кея "Плезанс".

Трябва да се плати за пускането на котва. И изведнъж се запитах защо след като Рижия има лодка, е дошъл да работи за Тиери.

Но ако е решил да ме лъже, как изобщо ще говоря с него? Целият ми план (в сегашния му вид) се градеше на това, че Рижия ще се радва да ме види, ще каже колко сме му липсвали с мама, колко му е станало мъчно, като е разбрал, че тя ще се омъжва за Тиери, а после аз ще му кажа за Розет и той ще разбере, че не може да си тръгне, и ще заживее с нас в сладкарницата, и мама няма да се омъжи за Тиери, и ще бъдем щастливо семейство...

Като помисля, сега ми се вижда глупаво.

– А какво да правим ние с Розет? Организирали сме тържество на Бъдни вечер – аз извадих поканата му от ученическата си чанта и му я връчих. – Трябва да дойдеш! Ето, имаш и покана, и всичко.

Рижия се изсмя горчиво.

– Кой, аз? Бъркаш ме с някой друг татко.

Уф, ама че работа. Колкото повече се опитвах да му обясня, толкова повече го ядосвах: като че ли новата ми Система, която беше направила чудеса с Нико, Матилд и мадам Люзерон, при Рижия изобщо не действаше.

Ако можех да довърша куклата му...

И тогава ме осени вдъхновение.

– Я гледай! – извиках аз. – Имаш прах по косата.

И посегнах да го изтупам.

– Ох! – каза Рижия.

– Извинявай.

– Може ли да се видим утре? – попитах аз. – Поне да си кажем довиждане...

Той мисли толкова дълго, че бях почти сигурна, че ще откаже.

После въздъхна.

– Ще те чакам на гробището в три часа. При гроба на Далида.

– Добре – казах аз и скришом се усмихнах.

Рижия забеляза.

– Няма да остана – предупреди ме той.

Е, ти си мислиш така, Рижко.

И когато разтворих дланта си, между пръстите ми имаше три рижи косъма.

Защото този път Рижия, който винаги прави каквото иска, ще направи това, което аз искам. Сега аз съм на ход. Аз решавам. Той ще дойде на тържеството, каквото и да стане. Каквото и да ми струва това. Може да не иска, но ще дойде – дори ако се наложи да призова Хуракан, за да го доведе.

ЗАКЛИНАНИЕ ЗА ПРИЗОВАВАНЕ НА ВЯТЪРА.

Първо запалваме свещи. Може червени – те са за късмет и такива неща, – но, разбира се, и белите вършат работа. Само че ако искаме да направим всичко както, трябва, най-добре да са черни, защото черното е цветът на края на годината, на бавното тъмно време между Деня на мъртвите и декемврийското пълнолуние, когато мъртвата година пак се съживява.