Джоан Харис - Бонбонени обувки

Всъщност днес поработих върху Клод. Той е много свестен, като го опознае човек, макар че през повечето време така заеква, че не може да разговаря с никого. Но аз успях да пъхна в джоба му листче хартия, на което бях надраскала символ – Едно Ягуар за смелост – и не знам дали причината е, че онези четирите ги няма, но ми се струва, че вече забелязвам промяна.

Сега Клод е по-спокоен, седи изправен, а не прегърбен и макар че не е престанал напълно да заеква, днес говореше по-нормално. Понякога заеква толкова силно, че думите му стават напълно неразбираеми, той се изчервява и очите му се насълзяват, и всички се смущават – дори учителите, – и не смеят да го погледнат (с изключение на Шантал и компания, разбира се), но днес през целия ден Клод говореше разбираемо, без нито веднъж да се смути.

Успях да си поговоря и с Матилд. Тя е много срамежлива и все мълчи, носи големи черни пуловери, за да прикрие едрата си фигура, старае се да бъде незабележима с надеждата, че хората ще я оставят на мира. Те обаче никога не я оставят и Матилд ходи с наведена глава, сякаш се страхува да срещне погледите на другите, като от това изглежда дебела, тромава и тъжна, и никой не забелязва, че има прекрасна кожа – не като на Шантал, която има пъпки, – че косата ѝ е много гъста и хубава и че с правилната стойка и поведение тя също би могла...

– Трябва да опиташ – казах ѝ аз. – Ще се изненадаш.

– Какво да опитам? – промърмори Матилд, сякаш искаше да каже: "Защо си губиш времето с мен?"

Аз ѝ споделих някои от нещата, на които ме беше научила Зози. Тя ме изслуша внимателно, забравила да гледа в пода.

– Не мога да го направя – каза накрая, но аз забелязах надеждата в очите ѝ и тази сутрин, когато я видях на автобусната спирка, Матилд ми се стори различна: по-изправена, по-уверена и за пръв път, откакто я познавах, не беше облечена в черно. Носеше най-обикновен пуловер, но тъмночервен и не чак толкова широк. Аз ѝ казах, че е хубав, и Матилд ме погледна смутена, но доволна и за пръв път отиде с усмивка на училище.

И все пак ми е малко странно. Изведнъж станах – е, не точно всеобща любимка, но нещо такова, хората започнаха да ме гледат по друг начин, вече можех да влияя на начина им на мислене...

Как е могла мама да се откаже от всичко това? Иска ми се да я попитам, но знам, че не мога. Ще трябва да ѝ кажа за Шантал и компания и за куклите, и за Клод и Матилд, и за Рижия, и за Жан-Лу...

Днес Жан-Лу се върна на училище малко блед, но весел. Оказа се, че болестта му е била само хрема, но сърдечното му заболяване го прави податлив на всичко и дори една хрема може да се окаже сериозна. Но днес той се върна и пак започна да прави снимки и да гледа света през фотоапарата си. Жан-Лу снима всички: учителите, портиера, учениците, мен. Прави снимките много бързо, така че хората да не успеят да променят физиономиите си, и понякога това му създава неприятности – особено с момичетата, които искат да се кипрят и да позират...

– И да съсипят снимката – казва Жан-Лу.

– Защо? – питам го аз.

– Защото фотоапаратът улавя повече неща от невъоръженото око.

– И духовете?

– И тях.

Странно, но Жан-Лу е напълно прав. Той говори за Димящото огледало и за това как то показва неща, които обикновено не виждаме. Разбира се, Жан-Лу не познава древните символи. Но може би е правил снимки толкова дълго, че е овладял умението на Зози да фокусира – да вижда нещата такива, каквито са наистина, а не каквито хората искат да бъдат. Затова Жан-Лy обича да ходи на гробището, защото там търси неща, невидими за окото. Светещи призраци, истини, такива работи.

– И как изглеждам аз според теб?

Той прегледа албума си със снимки и ми показа една, която ми беше направил през голямото междучасие, докато тичах из двора.

– Малко е размазана – извини се Жан-Лy.

Ръцете и краката ми стърчаха във всички посоки, но лицето ми се виждаше ясно – усмихвах се.

– Това си ти – каза Жан-Лy. – Красива снимка.

Е, не можах да разбера дали се хвали или ми прави комплимент, затова не му отговорих и продължих да разглеждам останалите снимки.

Видях Матилд, наглед тъжна и дебела, но вътрешно красива, и Клод, докато говори с мен, без изобщо да заеква, и мосю Жестен в странна, неочаквана светлина, как се опитва да гледа строго, а всъщност му е смешно; имаше и снимки от сладкарницата, които Жан-Лy още не беше свалил и ми ги показа набързо на фотоапарата.

– Чакай малко – казах аз. – Това не е ли мама?

Тя беше, с Розет. Стори ми се някак стара, а Розет беше направила рязко движение и лицето ѝ не се виждаше. Изведнъж забелязах Зози да стои отстрани – изобщо не приличаше на себе си, с изкривена уста, със странен блясък в очите...