Джоан Харис - Бонбонени обувки

Мога само да предполагам какво са разбрали от всичко това. Тайни и ритуали, некръстени бебета, деца, оставени на грижите на непознати, или по-лошо...

Свещеникът попитал Анук дали иска да дойде с него. Разбира се, той нямал власт да я принуди. Казал ѝ, че с него ще бъде в безопасност, че той ще я настани на сигурно място, докато трае разследването. Може би дори щял да я отведе със себе си, но Фрамбоаз дошла да нагледа Розет и ги заварила да седят в кухнята: Анук почти плачела, а свещеникът и сестрата я увещавали, казвали, че разбират страха ѝ, но тя не е сама, има стотици деца като нея и ако им се довери, те ще я спасят...

Е, Фрамбоаз сложила край на това. С няколко думи ги изпратила по живо, по здраво, направила чай на Анук и мляко на Розет. Когато Пол ме доведе у дома, тя още седеше при децата и ми разказа за посещението на жената и свещеника.

– Тези хора никога не си гледат работата – намръщи се Фрамбоаз над чашата си с чай. – Вечно търсят дяволи под леглото. Казах им: "Само я погледнете" – тя кимна към Анук, която кротко си играеше с Чехълчо. – "Прилича ли ви на дете, което е в опасност? Мислите ли, че се страхува от нещо?"

Разбира се, бях ѝ благодарна. Но дълбоко в душата си знаех, че те ще се върнат. Може би дори с официални документи, с нещо като заповед за обиск или за разпит. Знаех, че отец Льоблан няма да се откаже, че при първа възможност този благ, добронамерен, опасен човек или някой друг като него ще хукне след мен и накрай света.

– Утре си заминаваме – казах аз.

Анук нададе възглас на недоволство.

– Не! Пак ли?

– Трябва, Нану. Тези хора...

– Защо нас? Защо винаги точно нас? Защо вятърът този път не отвее тях?

Погледнах Розет, която спеше в люлката си, Фрамбоаз със старческото ѝ лице, набръчкано като зимна ябълка, Пол, чието мълчание изразяваше повече, отколкото всички думи на света. И изведнъж нещо привлече погледа ми: нещо, което можеше да бъде игра на светлината или искра от статично електричество, или въгленче от огнището.

– Задуха вятър – каза Пол, заслушан във воя в комина. – Няма да се учудя, ако има буря.

Разбира се, сега и аз го чувах: последният щурм на декемврийския вятър. Декември – отчаяние. Цяла нощ го слушах как вие, плаче и се смее. Розет беше неспокойна и спа на пресекулки, докато вятърът пищеше и трополеше по керемидите на покрива, блъскаше в прозорците и стъклата им дрънчаха.

В четири сутринта чух шум в стаята на Анук. Розет беше будна. Отидох да проверя. Заварих Анук да седи на пода в средата на кръг, лошо очертан с жълт тебешир. Една свещ гореше до леглото ѝ, друга – над бебешката люлка: на топлата жълта светлина лицето ѝ изглеждаше развълнувано и зачервено.

– Справихме се, мамо – каза тя с блеснали очи. – Направихме така, че да можем да останем.

Аз седнах на пода до нея.

– Как? – попитах.

– Казах на вятъра, че оставаме. Казах му да вземе друг вместо нас.

– Не е толкова просто, Нану.

– Просто е – отсече Анук. – Има и още нещо – тя се усмихна с подкупваща топлота. – Виждаш ли го? – и кимна към ъгъла на стаята.

Аз присвих очи. Нямаше нищо. Е, почти нищо. Бегло сияние – отблясък от свещ върху стената, – сянка, нещо подобно на очи, опашка...

– Не виждам нищо, Нану.

– Тотемът на Розет. Дойде с вятъра.

– А, разбирам – аз се усмихнах.

Понякога въображението на Анук е толкова неудържимо, че заразява и мен и ме кара да виждам несъществуващи неща.

Розет протегна ръчички и измяука.

– Това е маймунка – каза Анук. – Казва се Бамбузъл.

Не се сдържах и се разсмях.

– Чудя се откъде ти хрумват такива неща.

И все пак се почувствах неловко.

– Знаеш, че това е само игра, нали?

– Не, маймунката е съвсем истинска – отвърна ми Анук с усмивка. – Виж, мамо. Розет също я вижда.

На сутринта вятърът утихна. Зъл вятър, торнадо, казаха местните, повалил дървета и сравнил няколко обора със земята. Във вестника го нарекоха трагедия и писаха как в навечерието на Нова година едно дърво паднало върху минаваща през селото кола. И шофьорът, и пътникът загинали. Единият бил свещеник от Рен.

Пръст Божи, писаха вестниците.

Ние с Анук знаехме, че е друго.

Станало е случайно, повтарях аз, когато тя се будеше разплакана нощем в тесния апартамент на булевард "Дьо ла Шапел". Анук, тези неща не са истински. Постоянно стават злополуки. Това е случайност.

И в края на другата година тя започна да ми вярва. Кошмарите престанаха. Анук отново се оживи. Но в очите на моето лятно дете остана нещо. Настъпи промяна: Анук стана по-зряла, по-мъдра, по-далечна. А сега и Розет, моето зимно дете, все повече заприличва на сестра си, затваря се в собствения си малък свят, отказва да расте като останалите деца, не говори, не ходи, само гледа с животинските си очи...